- Стъпки върху водата
- Римован мироглед
- Какво видяла баба Танювца
- Жертва на паузата
- Клето злато
- Шефула
- Кирчов Кирю
- Свяко, ти ли си?
- Както е дошло, тъй и отишло си
- Ненадминатия
- Прав беше академика
- Годеж без смях и сълзи не става
- Майстор на телевизори
- Дърводелец
- Разплата
- В Индия за добитък
- Салакин и Коджата
Стъпки върху водата
ОТ АВТОРА
Няколко истории отражаващи бита, обичаите,нравите и духа на бесарабските твърдичани. Помежду тях стихчета, рисунки, дори и вицове от фолклорния хумор на селото. Хай запознайте се със нашите твърдичени оставили стъпки през времето.
Времето както и водата – тече си и тече. Каквото падне върху водата мой да бъде поглътнато безследно.А може и да се возвиши над нея, ако е толкоз голямо, че долният край ще се опре на дъното, пък върха излиза над течението.Тъй ми се вижда и челечият живот. Стотици и хиляди наши бесарабски твърдичени раждали, живеели и умирали от 1830 година до днес. Много вода изтече от тогаз в рекичката Киргиж-Китай. Всичките твърдичени през
своя си живот оставели макар някакви следи за потомците. Повечето от тях времето ги глътна, защото бяха дребни, невзрачни, сиви. Но има стъпки над които времето не е властно.
Водата и времето нема да излъжеш. Сал че стъпките отгоре водата бивават бели и черни, а по някога и шарени. Всеки оставя диря според съдбата си. Разбира се, че светлите следи по се угодни на Бога и по се приятни на хората.
Сега запознайте се със стъпки и стъпчици бели, черни и шарени оставени върху времето от нашите твърдичени.
РИМОВАН МИРОГЛЕД
ОТ ДИАНА БАЛТАЖИ
В ТВЪРДИЦА ВИДЯХ ПЪРВ ИЗГРЕВ
Годинки десет аз живея
Във мойта родната Твърдица
И даже мръвка не жалея,
Че й без метро, че не столица.
За моят късият живот
Бивах в метро, видях столици…
Там бързащ суетен народ
Не чува сутрешните птици.
Розкошни сгради, кули нека
Накичват тяхното им лице,
Но винаги усмивка мека
Ме среща в милата Твърдица.
Със София или Кишинев
Твърдица не държи равнище.
Аз тука видях първ изгрев
И тук е бабинто огнище!
ИМА ГО ПЪТЯ НАЗАД
На моя тейко, който замислил да мине със талиги пътя на нашите дядовци-бежанци от Твърдица до Твърдица.
Скърцат талиги, шушнат цървули
Синове крачат с баща.
В тесен потаен дол те нахлули.
В мислите им тъжни нещта:
Как се прощаваха с родна Твърдица
Всеки със влажни очи,
Кво ли ги чака тези дечица
Там в заддунавски земи?
Скърцат талиги. Се едно че плачат:
«Нема го пътя назад».
Бягат от турци ( макар че и крачат)-
Шуменски минаха град.
Дядовци Влайко, Нейко и Тодор*
Търсят без робство живот.
Мъчна да й нивата, но лек нощен одър
И друг им не трява имот.
Скърцат талиги по Онгъл пустинен:
Новото село ще й тук!
Съдбата бежанска –косъм копринен
Аспаруховски сключи тук круг
Ж ж Ж
Скърцат талиги – кервана се връща:
Има го пътя назад!
Бъхтат сърцата – те ще се срещнат
С роден твърдишкият град.
· Бел.автора – Влайко, Нейко и Тодор Балтажи – братя, които се основали с другите бежанци селото Твърдица в Бесарабия през 1830 година.
ВЪВ БУРЯТА НАМИРАМ УПОЕНИЕ
Не ме плаши, светкавице зъбата!
И ти, леген небесен, не бръмчи!
Пред Божа воля аз отварям си душата
И моят страх във мене днес мълчи
Не се поддавам и не трепвам с око
Във всек пореден страшен артудар.
В тоз грозен час любувам се широко
С величествен природен бодуар.
Перде от капки ми застла очите
Пред Свети Илиевта гулба .
Ей ви, дъбчета здрави, що мълчите?!
Чак вас смути небесната творба?!
Красиво!Грозно! Величаво!..
Епитети не стигат от душа.
Щастлива днес съм,- казвам ви кораво
И сълзи-капки аз по лицето бърша.
БАБИН ЗАНАЯТ
Чуйте, българи-твърдичени,
Какво видех сутрин рано:
Крачат баби с китки китени
И с търмъчета през рамо.
Баби стари и по млади
От рътлинка и долчинка.
Една на друга се обади,
Че нахлуха те в трапчинка.
Там в долчето, в мътна водица
Си разклатеха търмъци:
Ловят, ловят си дечица –
Свити пашкули-фастъци!
Кат уловят- вик провикват
И си грапата изпускат.
След с око под плик надникват
И долчето с бяг напускат
Носет от дола дечица
Прямо в двори с младоженци.
Дават в майчини ръчици
И си пият чаша винци.
* * *
Както разбрахте
Чуден сън аз вчера видех
Сутрин рано пред зората.
Че пък станах и отидох
Аз да видя там водата.
Над рекичка празно беше:
Ни търмъци, нито стъпки…
Само булка една пееше,
А над нея две гълъбки.
Баби стари и по млади,
Булчина ранна песен чуйте.
Щом се казвати ви баби,
Догодина пак ще олуйте!
НЕМАХ ВРЕМЕ
Малката Наташка
В петък ме покани:
-Како, хай ще играим-
къщички да правим.
-Како, хай да спим-
нарочно ще жумим…
Летен ден- година.
Кът в детската градина
Играя,пям, се смям…-
Денът нали й голям?
До вечер се въртях
И пак в къщи не прибрах.
ГОРЕ-ДОЛУ СЕ РАЗБРАХМЕ
Като се мина бабин ден
Баба стана неразбрана:
Аз и казвам за ерген.
Тя за чергица тъкана.
Аз за валс, за рок, за шейк…
Тя за пърг, за цеп, за стрък…
Аз за диско и за брейк…
Тя за летка и чекрък…
Аз за крем, духи, помадка…
Тя за бърдо и сувалка…
Аз за фанта, шоколодка…
Тя ми носи опъналка.
Горе-долу се разбрахме.
Имах танци аз тогаз:
Най-напред парцали драхме,
След в стана подскачах аз.
ШКОЛНА АРИТМЕТИКА
С вълнение до разтупкано сърце
Какво се чака девет месеца наред?
Я кажете!
Предвиждайки скор отговор напред
Отвръщам ви:не,не е бебе.
От всека ученичка и от всеки клас
Ваканците се чакат.
Я спомнете
Какви се бъзкахърни през лятото денете!
Тъй че три на девет не разменвам аз.
ИМАМ ДВА ПРИЯТЕЛА
Запознах се със Афончо
Във неделя аз.
Пък приятела ми Тончо
Не ме разбра тогаз
Немай си кахър бре, Тончо.
Всичко ще е в ред.
Ни решихме с тоз Афончо
Да се знаим и след.
Разберима, мили Тончо,
Трима мой да сме другари-
Аз и ти, и тоз Афончо-
Дядо Петровто магаре.
За Николов Желю
Какво видяла баба Танювца
ИЛИ МЪНИНКУ ЗА МЪРЗЯЛ И ПЪРГАВОСТ
Баба Танювца Калпухчувта (родът им тъй прякоросан, защото, вероятно, имали си някой прадядо със виснали, клепоухи уши) която днес е на 83 години всяка година се май в едно и също време разказваше на нас една забавительна бивалица за нашия комший дядо Желю.
Всяка година в едно и също време. Защо ли? Вероятно, хем да се посмеем със Танча, неина внука, хем да се усетим, белким, че времето дошло вече за есена копан в градината и май да не си угождавами на мързела. Защото ни младите, нали се знай, гледами да се маим от днес за утря, пак то е верна примета че ще копаим и със ръкавици, то есть чак до първия сняг. На уважаващ себе твърдиченин то е непозволителна розкош, която най малко ще даде повод на пресмехулниките да извадят лаф, че еди кой го мързи да си подреди градината. А пък може да стигне и до анекдот.
Ето ви пример.
Петър Тинов, когото в Твърдица знаят кат Галиту влязал в историята на фолклорния хумор само със един израз.
Работата как е била? Трявало да се начева копанта в градината. Башта му на Галиту знаел, че Петър май не е по работата и решил да заобиколи сина си през особа тактика.
Една сполучлива сутрина поканел го уж да опита новото винце. Петър не се отказал. Защо да не се опита новото винце? Тейкото трява да се слуша! Влезли в башката, пили, ахкали, хвалели младото вино. А когато по старият сметнал че времето е дошло и си отворял устата да кажи за копан – Петър не мислейки дълго изфръкнал от капаня и чак от прага казал знаменитата си фраза: «Тете, като пиеш една чеша вино, мязаму че начеваш да не мислиш какво лафуваш!»
Тъй ли е било, инак ли - никой нимой да кажи, но щом хората го плещат в Твърдица нещо е имало.
Баба Танювца за туй не знай, защото то е от съвременния хумор, а пък тя знай малко за по раношното.
Баба Танювца невисока добродушна жена. От малък я запомних със черна кърпа забрадена под брада, черна хасяна рокля без ръкави. За месту роклените ръкави бяха ризенита, бели на перца. Престилката и беше също черна. Лицето и босите крака бяха лятос тъмно-кафяви от слънцето и годините и органично допълноваха скръбният колорит на костюмният ансамбл на старата българка.
За краката трява да се каже особено. До Костадин и Елена те бяха сетай бели и облечени в черно облекло – вълнени калцуни подшити отдолу със цветни ямички от разен плат. Дойде ли праздника, остригаха ли хазаите овцете си и баба Танювца снемаше от себе си вълненото облекло. Казваше че уж видяла гущер.
Цяло лято ходеше боса. По гореща земя, по стрънта, по бабинете зъби… Петите и се покриваха със дълбоки и страшни пукнатини и предизвикваха учудване и съжеления не у едно поколения твърдишки деца. Ходеше боса хем да е по здрава, хем заради економия на обушита, макар че в последното време имаше какво да обуй. Кажи-речи тя беше вярна в неината си сметка, щом осемдесет и отгоре години живей и не знай какво й то болница.
Тъй се получи че миналата година в един чуден, тих есен ден влязох до Танча Калпухчув заради каквата работа дреболия. Лаф по лаф заприкзвахме се. Стигнах ми и до наближаващата копан в градината. Както си държахме ръцете в джобовете имамхме нет да преобърнем земята за едно мигновение. Който не знай как се копай сухата, опечаната и затъпканата земя в нашите краища, можеше да на посчита за най пъргавите бъеци в селото. Че нали с уста работата лесно се върши?
Баба Танювца чуваше нашият оптимизтичният разговор и сал въздишаше с глас. Тя седеше на басамаците пред къщната врата. В ръцете и беше един чер вълнен калцун – верен знак, че новата зима наближава. Старата жена бавно премушкваше губерката със черният конец през новата синя-тъмна яма. Се тъй бавно и разложно тя начена да разказва какво видяла една есен много години преди.
Макар че сни чували тази история със Танча вече не един път пак слушаме. Нали има време? Всичката работа ще почака. Къде ще се дене?
- Дядо ви Жельо Николов, Бог да го прости, (тъй казват в Твардица за умрелия) беше височек и красив мъж. Крепък в ръцете и сприхав в работата.
Знатен колхозник, ордена му даваха и медали разни защото в къра беше той като лъхнат. Навред успяваше. Беше ли работата за трупани скърти, тармъчени подир комбайнитье или превизане сас талигите папурени кучени – Желю теглеше като вол. Самичак работеше без почивка и на другите не даваше слабина. В кръвта му беше тъз лудина работна. Някои, по едно време, го мразеха малко, другите му се пресмиваха, пък по многото го уважаваха и го слушаха тъй, като той беше звеньевой. Работеше весело и разбираше шега.
Такълзи бешо Желю. Не обичаше сал едно: да му вадят лаф че е мързелив. Боже упаси, както се казва! Ама то немаше и закакво.
Ставаше рано – таман преди изгрев. Баба ви Желювца гледаши си женската работа в дома: да нахрани гадините, да очисти кутлоня, да запали огъня, да наготви, да тури в сумките нещичко за ядене в къра…. То нали се знай че тя край нема женската работа.
Пък Желю всяка сутрина, когат не гу погледам все пак в градината. Дойде ли времето, обадят му са за да отива на работа – той си зема сумката, бурката под мишница и се качива в талигата с мъжето.
Вечерта по дрезговината пак му се клатеше картуза помежду редовете в градината: вързваше ли, чистеше ли глустари, загърляше ли картофа, ръсяше ли със син камък… И всичкото го правеше скоро, леко и красиво.
Успяваше пъргаливеца да си покаже сприхавосста и на колхозните нивя и в своята градина. Много пътя съм си се мислела: тъй ли пък не му кандисва, не се уморява? На кого се е метнал, както казват?
Тейкому, дядо ви Никола, по често обичаше да работи в кръчмите отколкото на нивата. Може на дяда си да се метнал, ама аз не гу запомнях.
От когато са преместяхме да живеем в тез новите дворове по Рътлинката ( ви нали помнете, че нашата махла ей тука и казваха по рано Рътлинка?) и станахме комшии, не припомня макар една година комшия Желю да си прекопай градинта есента подир някого в махлата. Всичкото време изпреварваше.
Баба Танювца прекъсна кърпенето и млъкна. Конеца свърши. Танчу взе губеря и макарата и вдяна нов конец. Леко и скоро го вдяна, че чак баба му поклати главата: ех, старешките очи и младешките нема да ги сравниш. Пък било е време, че виждала и да вдяне в тънкото ухо на иглата и да види през един километр на Рътъ сас коя от тютюнджийките приказва дядото, който бил пазач на колхозните парници.
Кърпенето на калцуня се продолжи и разказа за дяда Желя се тъй.
- До Димитровден оставаха като че две или три недели. Гроздето беше прибрано и виното беше налято в бъчухтя. Шумата вече беше паднала от една сутришна сланица. Времето таман даваше ръка за копан.
Всичките лека-полека наченахме. Който както можеше гледаше да си надвие на работата. То нали се знай, че есенно време и друго разно има за пипане в двора, ама и копанта няма на къде да я отлагаш. Който се готови за сватба или годеж през скоро време събираха някой и други от младежа да им помогнат, ама по млогото хора се надяваха на своите сили.
Една сутрин бях излязла през долната врачка и си издигнах главата да видя какво става в комшийските градини. Рускув Герги, комшият през два двора по нагоря, вече беше превалил половината и май кончваше да копай. Оставаха му три реда. Ух Желювта градина оставаха по млого – ша кажим пет или шест реда. За нашта градина и не казвам даже. И до половината не бяхме прекопали още.
Аз ма учуди туй нещо: Желю не успя да изпревари Руснакя. Такоз за моят живот по тъз Рътлинка още не е било. Сайки тъй ще остане? Николов Желю ще се напусни да прекопай градината си подир някого в махлата? Видях с очите си ама не ми се фащаши вяра. Помислех, че на другата сутрин сабахлаим всичкото можеше да бъди свършено. Руснакя, ако му даде Бог здраве, набързо можеше да си пречопка останалите редове. Нали го знайте дядо ви Гергя: мъничак, въртляв и сетай като работи искри фъркат покрай него.
Към пладне него ден разбрах, че не сал аз съм се сетила за туй надпреварване. Жените ух махлата се тъй приказваха за Желя и Руснакя. Кой кого?
Нали се знай че хорските очи не се препълват, комшийската лакомия не знай межа и клюкарските езици немат милост.
«Как тъй, прочутият и навиканият Николов Желю се напусна в копанта?», «Остарява горкичкия и не му е леко да успява навред», «Предава се в края на краищата на по младите» - тъй си подшушваха старите жени в махлата, които не ходеха на работа и по цели дене си търсеха работа за езиците. Шушнаха си и се усмихваха двусмислено. Закакво ли? – сама себе си питаше баба Танювца и сама отговаряше.
- Защото на прочутата Рътлинка се появи още един «стахановец», ама и по друг повод: че свален накрая от седлото самичак Николов Желю – челяк, който със своето фантастично трудолюбие потъпкваше всеки един комший по отделност и всички взети на камула.
Баба Танювца вече не работеше и сал леко си щухросваше очите, когато акъла и се силеше да вспомни нещо по дребно за него време. Кажи – речи над трийсет години се минаха и много разно друго се натрупа в акъла на старата жена. Закърпените калцуни бяха паднали от ръцете й и лежаха на басамака. Иглата с оостаналия конец беше по привичка забодена в кърпата близо до сляпото око.
Боже, какво временце беше тоз ден в Твърдица! Есенното слънце му оставаше още два боя до залез. То бавно се показа отзад бодливата калпухчувта слива «стамболка» и пак ни огря със топлите си лъчи. Беше млого приятно и сладко да седим на прага до тъз старата, ама твърде памятливата българка. Да слушаме бавният, тихият, малко фъфлящият разказ за миналото. И от туй меко усмихнатото слънце, от бавно разложеният разказ и даже от старешкото беззъбното фъфлене сърцето се обливаше с приятни вълни гореще кръв и будеше нашето въображение. Сякащи ги виждахме напреде си и Николов Желя, и баба Желювца, и Рускув Гергя.
Ни със Танча молим баба Танювца да разказва натъй какво било.
- Нали знайте че нощя сънът май не ме фаща? Чуя ли нещо да мине по пътя, куче ли ще залай от към градината – ставам да видя кой, откъде, накъдя. Нея нощ по едно време нашето куче начена да наваля. Лай на челяк сякащ. Нали всеки си знай кучето в двора кога на котка лай, кога на друго куче жавка, кога на наближаващ челяк. Какво да правя? Станах и се кретам полегичка към долната врачка. Огаждам се, че там се едно има нещо като челяк. Даром кучето нема да издига такълзи елемет.
Тъмно навред, само студените есенни звезди блестят в дълбочината на другия свят. Не го обичам туй време май. Щото дядо ви Таню ме остави и не завари есента? Щото пак наближават студените деня и трява да седиш в къщи вързана от студа и дългите нощи? Не зная сама, но не го обичам туй есенното време. Тъжно ми е на душата деня, когато виждам жеравите да си отиват в топлите краища и вече не се чуват лястовичките под стряхата.
Нощя хич не си намирам място. Въртя се в креватя как «жаналъжиин», както казваше мойта баба.
Тук чух кучето и станах. Както бях по риза излязох, взех една гёга ( гёга- то една крива и чепата пръчка, ако не знайте) и излязох през долната врачка на края в градината.Беше среднощ. Тихичко стана наоколо. Кучето като огади че има кряй него наш челяк млъкна и седна край кушката си. Стоях, стоях и през малко време заметих в комшийската градина сякащи една желтикава звездица блясна.
Дали е халис звезда? Много пътя съм ги видяла как падат от небето. Старите хора казваха че е на късмет. Сега да кажим не видях как падна или откъде се взе туй огънче в николовата градина и за това ми стана чудно: какво мой да свети в туй късното или вечи речи раното предсутришно време. Когато се повтренчях земетях, че огънчето не се мести и не се огася. Сал леко трепереше помежду голите лозовте пръчки.
То не е звезда, - мисля си, - че какво ша й то? Тука едно сякащи ми подшушна: - Я потърси кряй огънчето челяк нема ли? Повтренчах се, поослушах се и ми се мярна челеча фигура.
Желю копаеше. Копаеше бавно, защото май нищичко не му се виждаше край газовта лампа, която Желю беше закачил на дерекя.
Не се обадих. Нека да си копай. В края на краищата какво да се меся там, дето не ми е работа. Може да не му се спи както и на меня. Или може душата го боли, като си помислел, че вече нема да й първия той в махлата. Иди го знай какво му румнало в главата на този прегърбутения челяк кряй среднощната лампа сред голата есенна градина.
Сутринта кат му се обадяха да отива на работа в къра ( като че сякоха папурите в Дългите) Желю се качи в талигата жувку и беше ухилян. По лицето белнеше, че отива на работа с лека душа. Сал бабави Желювца и аз знаехме какво му струваше тъз усмивка. Как то да е, ама градината му беше пак по напред от всинките в махлата прекопана. И даже Рускув Герги днес ще разбере какъв е Николов Желю.
Баба Танювца издигна падналия калцун и сама се пое да става от басамаците.
-Сега кат ше пиете- пийте по една две чеши вино, че мой да начевате да копайте. Не се напускайте. Нека да не сте първите ух махлата, ама и да не сте последните.
Тръгна старата жена да влиза в къщи, че се обърна: - Гледайте, че комшият Женята половината вече прекара, - добави тя и отвори вратата.
Ни със Танча Калпухчух сал се изгледахме. Женята беше внука на дяда Желя Николов. Хъ че къде ще мърдаме срещу такваз родословна?
За Шарков Гицата
Жертва на паузата
( Разказа Тодор Балев)
Июли. Пек невероятен.По твърдишкият кър житото узряло и чака вършитба. Твърдичени не се маят. Комбайните и тракторите вече влязоха в полето над чучура. Край бригадния стан на втората полеводна бригада прахуляк и шум – вършейсе жито. Сал шестидесетгодишния селският свирач на клане и заедно бригаден сварщик Гицата Шарков не се напряга в труда си. Защото машинарията работи исправно, да се ремонтира нема какво и дядо Гица почива в очакване. Жарата го омаила и той спи под един шопрон.Не тревожи него близкият шум от комбайните и даже май че наопаки – в сънъ си вижда нещо весело и игриво. Кузнеца дядо Таню Сибиряка стои над сънуващия и се смее. Дядо Гицовте ръце прегърнали горелката на гърдите и пръстите бързо свирет някаква си музика. Сякаш беше на една от стотици селски сватби.
-Хайде, Гица, стига свирня, - бутна го Сибиряка по рамото. – Пладня иди. Трява да скумеками по една чеша винци за нашите кърските хора. Прекъсвайки «сватбата» Шарков се ококорва и като през сън разбра за вино бързо сложи горелката.
Къде се продава хубов винце не е голяма тайна. Сал че дядо Гица още не е ходел там. До сега, когато им се пиело проваждали на Горния край при една млада вдовица някой по млад от бригадата. Днес работата е друга.Всичките заети в къра. Трябва да иде «хайлакчията» дядо Гица. Той не се артачи. Защо да не направй добро дело. Хем и той ще пийне.
Сибиряка (родът им прякоросан тъй още от стародавно време и никой от тях не може да обясни според какво им казват тъй) подава на дядо Гица торбичката с празна банка и му заръча да мирува пред вдовицата. Нали се разбира че то по шега казано.
- Како ли… аз… моя…да… напрая…на …старешки… години, - отвърна бавно,със дълги паузи помежду всяко слово, както си обикновенно хортува Шарков и се подпъти към селото.
Лятното слънце беше върло изгряло.Червен от жега и многогодишно надуване на клането дядо Гица отиваше за вино. На душата му беше весело – времето дава ръка за вършеене, техниката работи справно, ей то и пладня наближава, а там мой да се хапне и да се сръмне със хората. Свирнята му влязла вече в червиша на тоз кавалжия и той както вървеше тихичко начена да си насвирва със уста една ръченица.
Върна се със вино, ама слисан. Една та му страна беше по алната от другата. Събрали са да обядат трактористи и комбайнери зърнаха тъз промяна коята се случила са със сварщика и наченаха да го закачат: - Какво стана дядо Гица? Мяза му че ти си поиска от вдовицата?
--Исках си… сал… вино…пък … получах… и друго, - изтегли няколко слова бития сварщик.
Като изпи една чеша вино начена да казва, как ходел при младата вдовица на горният край.
Раздъхан и росен по челото пристигнал Шарков до врачката зад която се продава вино и извикал: - булка…булка,- както е привикнал бавно, с дълги паузи помежду словата. Излязла една хубавица. Излязла чевресто, ръкавите и възпретнати – от някаква си покъщна работа се откъснала и наближила до дядо Гица. Дигнала веждите на стареца: да казва какво иска.
Булка… нема ли … да… мой… да ми… дадеш… … …
Паузата се разпънала неприлично дълго, пък миселта, неприличната мисъл на вдовицата наопаки пристигнала трагично скоро и тя зашлевила един здрав шамар на дядо Гица.
--Ти не ме разбра. Вино искам да купя,- вече побързо казал Шарков и подал торбата с банката. Засрамила са вдовицата , като разбрала че са объркала, но конфуза бил на лицето, на дядо Гицовто лице и той тъй си остана в твърдишкия фолклорен хумор като «жертва на паузата».
Клето злато
(Разказа Дона Златюва – (Домна Балтажи)
В къщи мръкна изведнъж. Електричеството, което до сега светеше, говореше и показваше богат и беден бразилски живот ( гледахме кино «Богаташите също плачат») свърши мигновенно. Тоз който опъна рубилника очевидно имаше си свое представяне за розкошеството и икономията.
Десетгодишната ми дъщеря Диана недоволно начена да поизскимтява според загубеното удоволствие, ама както разбра че нема какво да се прави сви се покрай мене на дивана и поиска да играим «орле пада».Аз не ми се играеше.И тук в къщи таман влезе мойта майка и Дианинта баба - Дона.
-Бабо, кажи нещичко за по рано. Богати ли бяхте. Вашата баба дава ли ви парички за «сникерси»?
Засмях ме се всичките големите, които бяхме в тъмната, ама комфортната къщичка. Комфортна стана щото с нас вече седеше сладкодумната разказвачка милата и добра майка и баба. За да не седи със празни ръця, когато устата ще работи тя опъна един чемодан из под неина креват и извади от него една вехтичка плетена блузичка.—Я запалете една сърничка да намеря края на преждата. Като начена да разплита блузата и да навърта преждата на кълбо започна и неина разказ за миналото.
--«Снегурси» тогаз даже и не знаех ми, - начена бабата. –Бучка захар даваха ни сал когато си идеха големите от пазара от Романенка. Бедничко живеех ми. Макар че Златюви ни казваха , ама на злато ух нашата къща ,както казват, даже и не миришеше.То златото дадено е от сатаната. Къде то се появи, там чакай развалидом или смърт през убийство. Ша ви разкажа како станало според златото в нашето село едно време.
Шефула
За Шефула аз чувах още като бях момиче. По име се казваше Петър, но всичките му казваха «шефула» или «шефчето» и аз тъй го запомнях. Казваха че бил невисок и плътен челяк. Ух гладъ изкарвал си животя както и май всичките в селото по него време –бедно, гладно и тежко. Имал няколко деца. За другите незная, ама едната от дъщерите му-Пена- била мома за женене. Насам- натъй и се случило да се годи за Рускув Коля. Русканята по него време не имали голям имот от към нивята или добитъка, ама що имали злато – имали. Ожене ли се Рускув Колю и Пена и останали да живеят ух Рускувите при Колювта майка- вдовица. Пък времето тогаз беше тежко и гладно.Събирах ме по къра лобода където я имаше поникнала. Нашата баба я вари, че ядохме «жандра». Вехтите цървули дядо не ги изфърлял когато се издънвали, че и те в гладъ много помогнаха. Баба ги намирваше под шопрата. Накипваше ги в вода някой и друг ден и тогаз дълго ги стържеше до бяла вода. Тогаз ги вареше цял ден и ги ядохме като блажна гозба.
Боже, какво ли не е било. Ние децата се изхитрихме да наловим фтиченца (врабчета) и ги занесохме на баба уж да наготви нещичко. Помня как тя дълго се чуди, как ние сне хфъркали за да ги уловим. Тогаз каза да ги оскубим. Таквоз ядене по него време немаше даже и на големите празници. Лошо време беше гладът.
Ама чакайте, сега пак ще казвам за Шефчето. Когато станал сват на Русканята и като разбрал че сватята има злато останало от мъжа и той наченал да подбутва зетя си Коля да поиска от майка си алтъните и да му ги даде на него.Той ще направял пари от него[ и тъй по леко ще изкарат гладъ. То нали алтън нема да ядеш. Трява да се направят парички. Затуй му е ред някой да занесе златото настрани в голям град или по богати места да се продаде.
Тъй и станало. Зетя му взел от майка си златото и го дал на дяда си да иде да го продаде. Сал че миселта на Шефчето била съвсем друга. Даже неговата жена и по малките дечица не знаели какво намислел да прави точ челяк. Шефчето взел златото и излязал от Твърдица.
Дълго чакали и се надявали за пари сватята, зетя и дъщеряму Пена. И неговото семейство се надявало макар за малко помощ. Сорок дена се минали от когато излязал Шефула със чуждото злато от село и всичките сметнали, че той нема да се върни повече. Малко ли други твърдичени в него време излизали от къщи и не се връщали.И то се според клетите пари и злато.Едни отивали уж да спечелят , пък другите от село избягвали зарад чужди те пари.
Кирчов Кирю
Нали помнете баба ви Кирювца Кирчовта, нашата комшийка, която година назад се помина.Тя се тъй още млада жена остана сама-самичка със три дечица на ръцете. Се тъй ух гладъ туй стана.
Пустото злато и людската богация бяха намесени и там. Кирю, мъжът и, беше бедничек и аргатуваше ух Царулкув Гергя ух двора. Царулку държеше коне и друг едър добитък и Кирю печелеше едно парче хляб за себе си и за семьята. Работеше изправно и верно на хазаина си. Царулку го доверваше за всичкото и го държеше, както казват, до правата си ръка Ама където ги има парите и богацията там и нечистият дух се върти.
Подбол го Киря дявола да се обърка със жената на Царулка. Беля, пакост направяли двамата и си помислели , че рано или късно хазаина ще огади тъз измена.Точно не можа да кажа кой първият, ама решили да се отървът от Гергя и да му приберат паричкитя и хазайствовто.
Един ден си идвали двамата- Царулку и Кирю- със талигата от романенскиият пазар. «Верният» аргатин, като минали кириетския синур насочел конете към Гажова геран уж да ги напои. Дето гераня се навалил на хазаина си и удушил Царулка. Хвърлел го през кравая в водата. Нема челяк – нема и пречка за да завладее парите му, имането му, жената му.
Не седнал в талигата, а нашибал Кирю конете и ги пуснал сами по къра да бягат, пак самичак си тръгнал от там пеша: уж че хазаина го съборял от талигата и заминал където без аргатина си. Минава се малко време и конете си отиват ух Царулкуви. Кирю се тъй отива там. Като вижда празната талига силно се учудва: «какво станало с хазаина»?
Сладко угодил Кирю на нечистият дух, когато извършел мръсната работа там до Гажова геран, ама едно не усетил подир: да се пообърне не го ли вижда някой по къра. Времето било не за кърски работи и отвън село сякаш немало и жива душа. Ама Кирю бил на алнъш.Много поотзад карал с талига други твърдиченин, който видел как аргатина душил хазаина си и как го хвърлел в герана. Видел как станало душегубството и от страх, че Кирю мой да убий и него, ако той каже в селото нещо решил да мълчи, уж че нищо не видял. Минава се време и Царулка го намерели в герана. Кирю, както е замислено от двамата , уж че нищо не знай и все пак ходи в Царулкуви да гледа добитъка. Нека да виждат хората, че аргатина аргатува на хазайката си както и по рано на хазаина.
В края на краищата онзи, който видел убивството не можел да мълчи вече – съвеста го мъчила и той казал в примэрията за всичкото което видял до Гажова геран.
Киря го сгащели сутринта раничко. Подир серта изпитня той се съзнал. Едно се помолел преди да го заведът в тюрмата – да си иди ух тях дома, че да се прости със жената и децата си. Завели го при бедната баба ви Кирювца и го чакат отвън вратата. Пък Кирю и не погледнал в къщи към семейството си, ама прямо се качил по стълбата на тавана и оттам през задното жамче избягнал.
Какво стана със него? До днес никой в Твърдица нема хабер за Кирчув Киря.
Разказа прекъсна както свърши разплитането на блузата. Кълбото беше навъртяно и преждата приличаше на хорските съдби, които сякаш бяха кръстосани и стегнати около чуждите пари и злато.Току що чутото още един път потверди аксиомата, че дето златен блясък лукаво се мерни пред очите на един душевно мек челечец – рано или късно чакай там беда, разваликъща и загубен някой живот.
Тъй и Шефчето и Кирю Кирчув според дяволският блясък жените и децата си оставели. Единият даже ръка на най светото издигнал – на челечият живот, който само на Бога и принадлежи.
Ето и друг разказ от Златюва Дона в продължение темата
Свяко, ти ли си ?
През 1975 година със няколко жени от Твърдица отидохме на курорт в Карпатите, в град Трускавец. През него време както и сега там беше голямо курортно място. Хора имаше много от всичките краища на Союза. Ние отървани от кърската работа излязохме от село на 24 деня хем със живата вода здравето да си подправим, хем , както казват, на хора да погледаме и нас си българи да покажем.
Бяхми облечени коя със стилна руска рокля, коя със халат, пък баба Ганювца Сминкувта със българска черна рокля, със престилка морова и забрадена под брада с бяла на перца кърпичка. Тъй както си ходеше в село в призничен ден. То тогаз двайсет години назад още се ходеше със българско облекло и ух делник и ух празник.
В Трускавец всичките се пообръщаха да разгледат Ганювца. Тя първите деня се чудеше: какво ли има интересно за гледане в неинто облекло, пък подир попривикна. Помежду себе си се тъй приказвахми на български език. Нали нема да си чупим езика по руски, когато хубаво се разбираме по нашему и нас никой не разбира. Ама едно време разбрахме че една пара стари хора се наближават към нас ух столовата ли, край бювета ли, където си пиехме водата, или на друго място. Разбрахме , че мъжа, един низичък и тантурест челяк когато си хортуваме се са услушва уж да разбере нещо от нашите лафове.
Се едно той разбира от нашият език, - решихме ни помежду себе си. И то беше верно.
В края на краищата тоз челяк се обади на български език. Дойде до нас когато бяхме край извора на минерална вода. Ганювца я немаше, щото беше отишла да си наточи вода. Дойде мъжа и попита откъде с ни е. Ни му отвърнах ме и тогаз той каза че има в Твърдица познати и таман мислеше да ги казва, върна се при нас Ганювца от извора. Когато тя наближаваше все гледаше на този челяк. Гледаше внимателно и страно. Тоз път можеше да го разгледа в лице. Накрая изкрещя сред всичките хора: «Свяко! Свяко! Ти ли се?!» Мъжа премълча и се отстъписа на разкрач назад.
--Нали си Шефула Петър? – пак очакваше ответ Ганювца, но познатия от Ганювца без една дума взе под ръка жената си, която всичкото туй време стоеше малко по отдалече и тръгна да се махне.
-- Той беше, той!- изкрещя пак Ганювца и начена да разказва от къде и на къдя й е свяко, Как оставял леля и заради златото, как му стрували година и три години, и девет. Ганювца казваше туй което го знаехме всяка от село, ама тя немояше да кажи туй, което щеш да узнаим от него, от Шефула Петра. Ганювца го изплаши, а подир туй и начена да го кълне що си е оставял жената и децата според пустото злато.
Шефула Петър като едно кълбо чурлан хвръкна от мястото сал като му духна угрожаващ ветрец. Айтакоз прави златото.
Както е дошло, тъй и отишло си.
(Разказа дядо Митю Костов)
Туй изказване много често се употребва в твърдишкия и изобщо в българският разговор, когато искат да кажат, че неправедно придобитото , тъй неправедно и ще се изгуби. Нали вече знайте как си загубил имането и живота Герги Царулкув, ама как той заработал първото си злато за да зачене горе-долу по заможно да живее още не знаете.
В румънско време младите ги вземали да служат в кралската армия то в Букурешти, то в Галац,то в Яши. Точно не се знай къде е служил Царулку, ама предполага се , че той е бил наблизо от румънският град Констанца или спрямо в градъ. Защото когато дошло времето да си тръгва към Твърдица, натоварил се той на парома (ферибота) от Констанца за да преплува до Одеса.
(Ще си го представим него момент по живописно, макар и с художествено въображение, но се едно близко до историческата основа. – Бел. Д.Балтажи)
Млад хубавец току що отслужил армията си поема пътя към бащината си къща. Какво го чака там? Пак беднотия, непостигане на пари, много работа и дразнене о страната на по-богатите ергени. Те можат да се обличат с по нови дрехи, да изкарват по Тодоров ден охранени хайгъри и да се надминуват. По шатите и седенките повечето моми вперват очите си най напред към тях, пък Царулков Герги пак ще е отстрани на този праздник на живота.
Ферибота чака си времето за отплуване и младият твърдиченин има няколко часа да си поразмисли, да си помечтае, да се реши на един важен и рисков шаг, който ще преобърне съдбата му, живота му от никакъв макар до среден по твърдишките мерки. Подир пладне парома ще отплува и Герги на другия ден ще бъде вече в Одеса. Там в големия град и ще направи той нещо за да си иди в село макар със някакви пари. Нема значение ша ги заработа или открадне.
В дървеното чемоданче затворено с мънинко куфарче има две снимки от службата, кърпичка, която той носи като подарък на майка си, бакърна табачница за баща си и други дреболии, останали от повседневието на службата.
Доде време и пасажирите са качиха на парома. Със тях тръгна към новия си живот и Царулков Герги. Удариха камбаната за отплуване и водата начена да плеще край невисоките бортове на корабчето. Герги заседна на чемоданчето си и се втренчи в плискащата вода. Омаен от нейното бурлене той пак се замисли за бъдещето си. Какво мой да се направи в Одеса или макар в поезда към Романенка? Може би трява да се зърне някой по богат пътник и да се оплакне паласника му. Той му дойде на акъла, как в казармата даже и пред страх че ще е бит, крадеше разно, каквот се попадне и за каквото немаше пари да си купи. Три деня преди тръгването Герги сложи око на един много добър бръснич на сослуживеца си и сега той е в чемоданчето.
За да се отвлече от мисленето повръщане към армейската служба той извади една цигарка и се опря до порученя да покури. Беше вече мръкнало. Водата в Черното море се пенеше и го църкаше по косите, по лицето… Високо в тъмното небе блестяха хиляди есенни звезди, сякащи бъдещият живот го мамеше с блясък. Герги докури цигарката и я хвърли в морето.
Всичките на кораба бяха се прибрали кой в каютата, кой в буфета. Някои млади бяха се скрили зад каквито си големи сандъци натоварени върху горната палуба. Само една млада особа сама стоеше до другия борт и се любуваше със чистата нощ и плещещата водата. Тя беше одинока посреди тъз красота. Когато Царулку наближи към нея разбра, че тя е богата дъщеря на накого. Даже в тъмотата той определи възраста и , който беше вече далеч от моминския. Но все пак в тъзи румънка огаждаше се леко моминско изящество. В тоз късен час тя беше май леко облечена и затуй беше си скръстела ръцете на гърдите малко да се съгрей.
--Ноапта май фриг? - попита я Царулку и се запря край нея. Тя сякащ беше готова да си раздели одиночеството и ухилнато поклати с главъта си към младият солдатин. Герги начена още какво-то да и казва, ама очите му се запряха на големият златният пръстен, на другият по малкият, на малката скъпата сумочка в ръцете и. Наченаха да лафуват и Царулку разбра, че тъз богатата дамочка отива при баща си в едно бесарабско градче, където той има къща, аргати и много овци.
- Студено ми е,- подир малко време каза румънката и щеш да тръгнува, ама я олуха две крепки ръця. Едната затори устата, а пък другата начена да къса обеците, да снема пръстените, накрая сяцна сумочката и я фърли на палубата. Тогаз двете ръця сграбяха изящното тяло за краката и го префърляха през порученя. Румънката даже не успя да изкрящи, като беше потънала в пяната.
Царулко наскоро взе от палубата сумочката, пообърна се и като беше уверен, че никой не го вижда побърза да иди при пасажирите в буфета. През малко време отиде да си ляга. Легна облечен, защото немаше как да вади от пазвата си крадената сумочка.
Като се завърна в Твардица младият войник се запъна в работа. През година вече си купи кон. Начена да вика да му помагат твардичени на земицата. Тогаз и му стана права ръка Кирчов Кирю, който в края на краищата и извърши правосъдието. От където дошло имането при Царулкув Гергя там и си отишло. В водата.
За Дядо Герги Питрапов (илийчув-колюв)
НЕНАДМИНАТИЯ
Прав беше «академика»
Един топъл ден, по към икиндия, случи се да взляза на гости у дяда Гергя Илийчух-Колюв. Нали ми е роднина все пак.
Баба Пена – неговата жена (сега покойна), родна сестра на моя дядо Стефан – то от едната страна, а от другата пък, трябва да му казвам чичо, ако учитвам, че дядо Герги е роден брат на моят тъст дядо Богдан.
Разбира се, че нямаше как да не сторя почит към толкоз голям и важен свояк, нямаше как да не се отбия. Нали, все едно, минавам по Горния край и не ми е тежко да вляза до роднините, да попитам: «Как сте? Живи ли сте, здрави ли сте?» Пък под секрет искам да кажа: положително знаех, че от малката бъчвичка, със трите насмолени дъски отгоре, още капеше руйно винце. Че защо в тази уморителна жега да не се отбия до дядо Гергя?
Короче: влязох.
Сразу разбрах, че той е утях, като видях по средата на широкия двор неговата черната димияната малко замазана от всекидневно носене голямата паралия. Много се учудих, за какво този елемент от дядо Гергюва гардероб, на който му е предназначено да пази белите коси от немилостливото днес слънце, лежи захлупен в прахулакя?
Една едра сива кокошка беше си втренчала погледа в този непознат за нея предмет и, видимо, си мислеше: за какво този похлупак е сложен на туй място и може ли да се клъвне?
Обадих се. Отвърна ми сал кукошката: ко-ко-ко.
Минах по-навътре в двора, и видях два човешки крака, които стърчет от една плевена купичка.
Наближих…И ето ти, гледай! Дядо Герги си спи разпънат на овесената слама. Горната джуна на стареца едвам-едвам се мърдаше, когато той издъхваше. В него же време, една дълга сламка, виснала над устата му, се клатеше като маятник- вероятно отсчитваше почивното време.
Пипнах го леко по рамото. Подир го ударих по-силно. Дядо Герги изведнъж се ококори, позна ме и се усмихна. През малко се надигна и седна на плявата.
Разбрах какво е станало. Спуснах се за паралията, която се бе търкулила от пияната му глава. По всичкия му вид личеше, че той не си е преценил силата и пивнал няколко по-много вино, от колкото му е трябвало.
Но, както и да е – прощава му се. Нали истински българин без вино на маса няма напълно да мяза на българин.
Още известния изследовател от Санкт-Петербург Н. Державин, проучвайки живота и бита на българите от тъй наречения Новоросийски край забелязва, че: «Най-благоприятното време за почерпка, българинът смята, преди всичко, християнските праздници, след тях малко или много тържественните случаи от своя личен и обществен живот, както рожденни и именинни дни,свадби, погребения, покупки и продажби, пристигане в град, срещане и изпращане на гости и други подобни действа».
Сигурно днескашнатата случка с дяда Гергя се отнасяше към «други подобни». Аз взех и му разказах за моите скромни познания от историята. Като че ли не ме слушаше.. Седеше роснат по челото. Тука се усмихна и изрече: «Бре-е-е! Хитър, хитричък този твоя учен челяк. Разбира пустият академик, какво значи една чаша хубаво винце за българина. Мяза тя и да ме объркна днес.
В отличие от «академика» , който възможно и не знаеше за четвъртата чеша вино аз хубаво знаех моя дядо Гергя. Той е изпил първата за апетит, както му е реда към часа единайсет, втората за настроение, третата за сила, ами четвъртата …? Четвъртата чеша в туй горещото време вече е била излишна.
Дядо Герги пак се ухилна. Подир туй неговата усмивка изстина като на някакъв средневековен клоун (нека да ми прости почтения за такоз сравнение) и през мигновение на очите му заиграха със слънчевите лъчи две голями бисерни сълзи. Те набъбваха в кишите на зажумурените очи и се хлъзгаха от безисходност надолу. Сърцето ми се сви в гърдите. Нещо начена вътре да ме гъделичка.
-Какво направих,- помислих си веднъж. – Закакво му казах туй. Мой да бъде да му стана обидно?
Сал че 70-годишният старец поплака едвам десет секунди, не по-много и подир туй като че ли е немало печалба – пак се ухилна. Тогаз се засмя със глас!
Начена да ме кани към малката бъчвичка.
Знаех за този голям майстор, виртуоз в шегите, в артистизма, но все пак… бях учуден и смутен. Нали пак майсторлъка на актьора винаги се оценва по реагирането на зрителите, по съучастието им. Значи аз бях благодарен и разбранлив зрител, щом с детска непосредственост се втеглих в играта на дядо Гергя.
Както да е аз бях удовлетворен, че влязох на гости до признатия в Твардица и няколко околни села, ненадминатия от никого в нашето голямо село шегаджия и лъжовник дядо Гергя Илийчух-Колюв, прякоросан «телемайстора».
Годеж без смях и… сълзи не става
По едно време двама млади в село решили да се годят. За да бъде всичкото както трява да бъде родителите се уговорили годеж да направят, роднини и комшии да поканят. Решили и го стъкмисали. Поканели роднини и комшии курбан от тригодишен коч да си похапнат, ръченица и право хоро да си тропнат, един род със другия да се запознаят по късо - нали от тук натъй сватове и сватанаци ще бъдат. Черпали и веселили ги хазаите както можели и се поуморили, защото не е лека тъз работа, който разбира. Побащима сетъй се омаил и затъгувал сам-самичак отвън на прага и празен чайник вече сила немал да донесе до беча. Какво ще правиш? Годежат по тъзи причина можел да се развали едвам стигнал до средата си – гушките още не слагани, гостите кроме побащима всичките на крака, че и времето още до среднощ не е стигнало. Едвам затъгували гостите и един през други наченали да се прозяват разбрало се, че работата не е съвсем безнадежна, щом се случило на годежа да бъдат от към булката дядо Герги и баба Пена Илийчув- Колювте. Нали са свяко и леля на годеницата и че как ще карат годеж без тях?
Както мояли те са взели да спасяват гуляя. Като се пообърнал дядо Гергим и видял че всичките седет укъхарени - наченал уж че да плаче: пъшкал и подсмърчал, а пък баба Пена го утешавала. През малко време всичкото станало наопаки: --Пено, Пено мари, кажи със какво те накърших, - тихичко питал дядо Герги, ама самичък се пообръщал да види дали гостите гледали техният спектакъл. Баба Пена сал тихо въздишала и сас сулакя триела една за друга горещи сълзи по лице то си. Учудените гости се посъбудили. Ей гледай, двама стари дошле на годеж и плачат закаквото. Дали им жалко за братовата дъщеря, че утива булка в долчинката? Или им обидно за своята дъщеря, която май се заседяла със момински ленти? Края на туй театрално действо било изпълнен в най хубавите традиции на жанра: засмели са двамата «артиста» и се прегърнали. Едвам тогаз разбрали умълчаните гости какво наистина произхождало, че дигнали един голям смях, че чак лампите се залюлели над масите в тесните по това време твърдишките къща.
Веселбата се продолжила и годежа го искарали както му мяза.
Майстор на телевизори
Хайде да излезем сред село и да попитаме всеки който минава по пътя: знае ли той Илийчух-Колюв Гергя и може ша се намери някой да ответи «не, не зная такълзи челяк». Голяма е Твардицата и не всеки един, особенно от младите, хубаво знае родовете на селото, ама по прякора, който се дава по най яркото и характерното отличие на един челяк от другите по леко да се огадиш за кого става лаф.
Ша попитаме за Георги Николаевич Телемайстора и почти всеки, уверен съм, от дете до старец ще се ухилне и ще кимне с глава утвердително. Защото кой ли не знае, как дядо Герги се наемал да прави едно добро дело за твардичани, кроме, разбира се, основната си работа като дояр и какво се получило накрая.
Не можел този добър, трудолюбив и весел българин да не се обърне към нуждата на твърдичени в него време, когато те търсели, както се казва, деня съ огън квалифицирана помощ за тяхната «невоя», както казваше дядо Герги.
Едвам си купили някой и други от по богатите хазаи в Твардица телевизори, как някой и други от тях, от телевизорите наченали от май дълго гледане да не хуртуват, че и да не показват.От първо-начало, както се полагало, канели за установка и регулиране Васила Фитето, който бил поставен да обслужва дворовете по тази част. Но тъй, като Фитето всеки ден и то май до пладня бил вече не способен да си върши работата заради върлото черпане от към твърдичени много хора бяха принудени да си търсет алтернативни срвисни услуги.
--Ама че то има ли проблема? – питал някъде посред центра дядо Герги знаком твърдиченин и самичак си отвръщал: - нема проблема! Щом имаш невоя ще ти помогна прямо айсега!
Учуденият владелец на испортеното «сандъче» искал макар малко да се разбере, дали наистина тоз дояр със хитрите зеленкавите очи кумека нещичко в телевизорните джунджурии и таман начевал да разпитва вокруг да около «как ще го ремонтира дядо Герги този пустият «Рекорд» или «Какво ще потрява за работата», но не можеше да си кажи миселта докрая, щото сразу беше сепнат от лъжовника. За да не остави и капка съмнение, че пред него е истински специалист новоизпеченият телемайстор питал клъвналия твърдиченин кораво: - Дълбоки калоши имаш ли? Чукченце имаш ли? Хайде да вървим работа да ти извършим!
Макар че оставали малко съмнения и твърдиченина искал да си ги каже: --Имам си такълзи инструмент, ам не зная дали… Дядо Герги го прекъсвал: -- Ще стани работа, хайде да видим телевизора. Ще обуя калошите, ще взема чукченценто и сал два пътя ще го чукна по «купруса» (иди търси къде се намира тази детайл?). Повярвай ми , че ние сал ша захортува, ама и ша запее твоя телевизор. Подир туй съмнения не оставали и двамата тръгвали към болният телевизор.
Както всеки знай, ремонтирането на телевизори е свързано с висок волтаж. И дядо Герги затуй питал за дълбоки резинени калоши. Но като стигал до телевизора, даже не гу гледал, защото знаел, че нема да гу направи и най напред си искал далектрическа жидкост…със сланинка или сиренце. Хазаина наливал винце и гощавал майстора.
--Ах този зайбер сякащи на горещ въглен го излях! – уригнал се шегаджията. –Ах, хайде още по една!
Огаждати ли се, че до ремонт на телевизора даже и нема да се стига. Подир хубаво черпане дядо Герги със хитра усмивка начевал да се извинява и да се прощава с хазаина: --Пошегувах се малко, нали разбираш шеги. Нали пък кога друг път щеше да срешнем и тъй хубаво да си похортувами, да поизпием. Ти ме почети че ме покани, аз те почетох че дойдох.
Разбираше го излъгания и пак тръгваше да търси Васила Фитето.
Дърводелец
Твардица в разни години не си е оставала без горе-долу хубави майстори дърводелци. Някои от тях бяха прочути както отвътре така и отвън селото, другите пък добре се прехранваха на място.
Начевали като ученики и правели отначало гладки сновалки и рязани хурки за пъргави булки, малки столчета и удобни точилки (де за милина, де за възпитание на някое немирно внуче) за старите баби. Подир лека-полека се потапяли в тайните на майсторлъка.
Истинските майстори правели със своите златни ръце много разни добри неща за съселяните си. Ама и печелели хубавичко. Години и години майстора събирал опита и чак тогаз му се е връщало трудолюбието. Нали се казва че времето е сетъй пара.
Но неужели един честолюбив и енергичен твърдиченин както дядо Герги, който има широк жизнерадостен поглед на живота, на когото вървежа му лек и отправен към известна цел ще позволи да се изгуби толкоз време за дерводелка наука, че чак тогаз да са наеме да направи за нуждаещите се някакви плотницки работи? Дядо Герге не е от тях хора.
Гостувайки по Великден в Харса ( също българско селце през три хълма от Твардица) ненадминатия шегаджия изглеждал като преуспевавщ майстор по каква ли да не е работа. Облечен макар че с малко вехтичка жилетка, ама със нови димиени панталони, с нова паралия от Букурещ, сандали от изтънена скърцваща говежда кожа… Той си поддъражеше секрета на неговото амплуа. Придобито с многогодишно отработване то трябвало да дава резултат без каква ли да е засечка. Сал да не се угади замрежената жертва.
Думите му биле сладки и подредени, както песента на славей. Използувал в разговора си де анекдот, де шега, де просто импровизирал, само да задоволи събеседника си и той да се повдигне на една добра почерпка. Знаел си работата нашият герой. За шега ли, за лъжа ли смятайте дядово Гергювтя хитрини, ама целта той си достигал веднъж, защото бил ненадминат по тази част.
Ей сега мисля че стигнахме до случката в Харса. Както е било почти тъй ще ви го раскажа. Но хай може малко ще добавя и то за поточно изясняване.
Бъбрел си в Харса дядо Герги с един познат, та разговора дошел до оплакване на харсенина. Дърво си имал ама майстор-дърводелец не можел да си намери. Врати и джамове искал да си направи, защото през лятото нова къща искал да издига и то как без врати-джамове къща мой да стане. Никак.
Ха, че нали вече мой да се угадим накъде тутакси обърнал посоката в разговора дядо Герги.
Начевал малко поотдалеч:
--Че неужели Харса няма добри дърводелци?
-- Имами си някой-друг, ама те заети година занапред, -отговарял харсенина и съвсем не знаел в каква интрига го въвличал този добродушен и емоционален твърдичанин.
--То да ти кажа, и аз съм зает чак май до еснта, ама за бързина и само за такълзи хубав челяк като тебя ще изкроя някой ден и друг.
--Свато, (тъй често си казват двама доброразположени бългаина, макар че и да не се истински сватове) сайки и ти работиш по дърво?! – учудвал се олутия на дядовата Гергюва кука другоселеца.
--Времето май не стига, канят ме всеки ден де бъчвичка вехта да закърпя, де нова стена от въхт камък да издигна, де нов телевизор още по нов да го направя. Пък се май нощя не давам на рендетата си да ръждясват и тогаз полеко се работи сложната работа. Какво да се прави като имат хората нужда и аз не могам да ги връщам?
Светнало лицето на клъвналия. Ето как една мила лъжа правела човека да е щастлив.
Дядо Герги бил него ден най почитания гост в малкото селце, където не достигали плотники.
Разплата
Пошегувал се. Вкусил напълно от шеговитата си работа и тутакси, като пристигнал в Твардица, забравил за туй дело.
Само харсенина не можел да забрави удачната среща по Великден, защото яйце, както казват, му се пекло на едно известно място. Не се бавял дълго. Натоварил дърва та си и един ден хайде към Твардица: на дяда Гергя печалба да направи и своя си кахър да отбие.
Посрещнала го баба Пена.
--Проклетия та му с проклетия!, - почнала да ругае мъжа си, едвам узнала за какво го търсел дядо Гергя тоз огрухан от дълък път другоселец. –Как си го повярвал бе, ти добър челяк? Аз над двайсет години го зная , ама не само врата, но едно криво грездейче не съм го видела да направи. Аз ще му покажа как да лъже хората за една чеша вино. Запомни ми словата, че ще си изпати днес хубаво като си доде от фермата.
Хубаво че го немало виноватия дома и не му се довело да чуе едно колоритно попръжане изпълнено от харсенско-твардишки дует.
Не можел него ден да срещне харсенина с дядо Гергя, ама разплатата все едно пак настигнала лъжовника.
Дълъг е летния ден ама и той има край. Връщал се по месечина «великденския плотник» от краварника. Весел, закачлив, защото бил крепко «стъпал на лозова пръчка». Баба Пена му опънала калая още до прага. Ухилнат, със дълбоко нахлупена паралия шегаджията не можел още напълно да възприеме сериозността на жената.
--Какво мари, Пенке, си разперила крилата като фиток, - предприел едно контрнастъпване дядо Герги. Да не бях аз те намерил ух Балтажиитя и се оженил за тебе, щеще и до днес да ходиш със закърпени момински ленти.
…?!
Метлата както светкавица преряза камората и издигна някакъв си прахоляк от дядово Гергюва гръб. Виноватия си втегна вратъ чак до ушите под огърлието на куфайчицата и престъпа прага навън.
Ноща беше дълга и тежка, макар че наближаваше русалската неделя и от вечерните петли до сутришните имаше едва ли и четери часа. Лъжовника дремеше седейки до една каца, захлупена под кичестата скамбала в двора. Тъз каца беше оставена тука да се измирисва още от когато се изяля последната киселата диня. Всичката нощ му миришеше на кисела чорба от динитя и дядо Герги с голямо удоволствие щеще да изпие малко от нея да я имаше и да си погаси махмурлъка, ама миризмата сал дразнеше и още повече правеше ноща по дълга и безсънна.
Чак подир няколко недели пострадавшия откри тайната на тази нощ преди приятелите си. Разказа всичкото както беше, ала за съня си малко подправи разказа. Каза че нея нощ му се спало леко и хубаво под чистото летно небе и сънищата му биле леки и приятни.
Едни му повярваха, пък другите, които му бяха яли попарата се съгласиха формално. В душата си те смятаха, че това е ново художественно измишление, което има и друго название – красива лъжа. Даже този път дядо Герги си останал верен на занаятя си.
В Индия за добитък
Твардишкия колхоз, който съществуваше още преди няколко години, носеше името на «В.И.Ленин» и беше прочут със своята сполучлива и ненадмината стопанска дейност. Всяка бригада, всяко звено придобиваха рекордни урожаи от година на година и постоянно търсеха възможност да ги издигнат още повече.
Дядо Герги, както вече отбелязах, доеше кравите на колхозната ферма. Макар че беше ненадминат шегаджия и голям любител да изпие някоя и друга чеша с добро винце, ама кравите му винаги биха грижливо вчесани и навреме издоени. Според шегите вървеше и работата му.
Всяка сутрин дъсчения пол под кравите изстърган до бяла дъска. Навоза напълнен в кошниците и изхвърлен на ръка. Кравичките издоени и сресани. Млякото натоварено и отправено по адрес. Че нали тогаз дояра можел да се погрижи малко и за душата си.
Дядо Герги заговорнически подмигнал и със показалеца поканил комшиията си по група крави да наближи мълчешком.
Защо да не дойде. Идвал.
-Вече няколко деня наред си мисля и струва ми се, че ти си таман тоз челяк, който ще ми трябва за едно ответственно дело, - начевал леко и оптимизтично неадминатия. –Гледай, каквото ще ти кажа сега друг никой да не зная за туй.
Лъжата полека начевала да тече пред слущащия, под краката му, отзад него и се дигала чак над главата му. Тя както честа мъгла обхващала околната действителност и в нея потъвали дъвчащите крави заедно със синджирите, олуците, подпорите на тавана и той самия и даже големия плъх, който пътувал по неговата си работа по гредата, сетай потъвал в мъглата. Извивайки се тя протичала под големите порти на краварника, излизала отвън и по нататък, близо до навозните грамади бавно се изтънявала и като лека сребърна струя поемала посока към далечната Индия. Там, както се знай, кравите се свещенни и затуй, по дядово Гергювта мисел, са най едри и млечни. Те още по ще повдигнат славата на колхоза, ако ще се купят понапред от конкурентите.
-Тошу (тъй казвали на тогавашния председател на колхоза Антон Ивнович Папуров) ми поръча да намеря двама надежни и разбрани челяка и аз веднъж помислих за тебя. Чакай, ама винце носиш ли си днес на работа? Давай го насам. Ще пием по една, и аз ще ми е по леко да ти разкажа каква работа нас ни чака.
Уловеният с мъгливата мрежа донасял една грелка (гумен съгревател) и с голямо удоволствие черпал лъжовника. Та нали заедно ще отиват в Индия за крави. Тошу ще им даде много пари, една бъчва вино и пет чувала опушен салам. Другата храна може да се изпорти.
Парите за да купят добри млечни крави в далечната страна, пък виното и салама за ядене и пиене цял месец като ще карат чердата от Индия до Твардица. Колхозния шофёр Колю Циганчока, на който му прякора Буйвол вече си стяга камиончето, че сал той знай пътя и ще возе говедарите-купците до индийските пазари, а назад ще кара подир чердата.
Виното в грелката свършвало и дядо Герги му кандивсало да си мъче фантазията. Той заръчал на излъгания да отива вече да си плете нов и красив камшик, защото там в Индия говедарите по камшика ги познавали.
На другия дет лъжата отново начевала в краварника пътя си към Индията, ама вече виното си харизвал друг претендент на безплатен салам и индийски приключения.
Всичкото се разкрило един път, когато един от излъганите не се стърпял и отишел право при Тоша за да уточни кога точно ще се тръгва за Индия.
Голям смях предизвикали дяово Гергювтя шеги тогаз. Но и днес те не остаряват, защото нема-нема и пак ще се намери още някой простак да клъвне на подобна или друга лъжа и от душа да почерпе някой пряк последовател на Илийчув-Колюв Гергя.
Не оставала Твардица никога без шегаджии, ама «телемайстора» от Горния край все пак си остава ненадминат.
1 коментар:
С удовольствием, прочитала....
Публикуване на коментар