Българите от Твърдица, Молдова - част I

Русская версия »

Отдавна имах идеята да направя един сайт за Твърдица. Моето родно място, тази перла в Буджака, тази малка България. Искам да благодаря на всички, които ми предоставиха информацията и снимковия материал за Твърдица. Повече за "Дрим-тим" отборът на сайта тук. Ако някой може да предостави допълнителна информация за Твърдица и твърдичаните, както и снимки, ще съм много благодарен. Нека всички твърдичани заедно направим един интересен сайт за Твърдица и хората, които заслужават да бъдат познавани в целия свят. Електроната поща е: tvarditsa@gmail.com


За бесарабската Твърдица разказва Мария Забунова, която е родом от самата Твърдица. Завършила е специалност "История" в Шуменския Университет "Константин Преславски" и е защитила докторска степен в областта на историческите науки към БАН. Познанията й в областта на историята и до ден днешен ме карат да й се възхищавам и да я смятам за най-добрия историк, който съм срещал до сега. Предоставеният от Мария безценен материал за Твърдица, ме накара заедно с нашите прадядовци да извървя пътя от далечната 1828 г. до днес.


Твърдица във вихъра на своето развитие.
От безпътищата към възвисяването.


Поредната руско-турска война от 1828-1829 г., която поражда нови реалности в Европейския югоизток, завършва с победа на руските войски утвърдена с Одринския мир. Русия води войната преследвайки най-вече имперските си интереси, но въпреки това, както и преди, тя обявява, че нейните действия са продиктувани от стремежите й към защита на християнското население в Османската империя. Това население от своя страна вярва в освободителната мисия на Русия, а за свой дълг смята оказването на помощ на руската войска.

Българските земи по това време са част от Османската империя и българското население се стреми към своето освобождение, което може да стане възможно само с помощта на Русия. Поради тази причина българите сформират свои военни отряди, които се сражават в редиците на руската армия. Изгодата от подкрепата на българското население била изтъкната и от самия главнокомандващ руската армия генерал Ив.Ив. Дибич. "Важната диверсия, която може да очакваме от съдействието на българите отвъд Балкана - писал ген. Дибич - ще ни отвори вратите на Румелия (Южна България) и Балкана. С преминаването ни отвъд Балкана, ние ще намерим силна опора за нашите действия в този войнствен и готов да жертвува живота си народ."

Според различни данни броят на българите, участващи в руско-турската война варира между 5 000 и 25 000 души.

Едно от местата, където са се записали голям брой доброволци е Сливен. Те образували чети (отряди) като някои от тези групи изпълнявали ролята на "авджи бюлюк" (авангард) на настъпващата към Одрин (Адрианопол) армия на ген. Дибич. Още докато русите били в северна България, към тях се присъединила и хайдушката чета на воеводата Генчо Кьоргов от Хаиното (днешно Гурково), Казанлъшко. След преминаването на руските войски на юг от Балкана, първоначалната чета от 60 души на Генчо Кьоргов, нарастнала на 120 души предимно жители на Хаинито, Твърдица и други околни селища. С нея той придружил руските войски до Одрин.

Одринския мирен договор, и по-специално член 13 от него, предвиждал амнистия за лицата, които подкрепяли Русия по време на военните действия. Въпреки това сред населението на Източна и Югоизточна България, т.е в районите на въоръжените въстанически действия и най-активната подкрепа на руските войски, останали опасенията за репресии и издевателства. Разтревоженото население все по-явно се подготвяло да се изтегли заедно с оттеглящите се руски войски. Възможностите за изселване са предвидени и в клаузите на Одринския договор, според който бил даден 18 месечен срок на желаещите да продадат недвижимите си имоти и да се подготвят за изселване.

Изселването се извършило в два етапа - първият, по време на военните действия през 1828-1829г., и вторият,най-масовият, след войната през 1830 година. Изселването на група българи от днешния български град Твърдица (тогава то било укрепено селище) започнало през 1829 година. Каруците на преселниците образували кервани, които се оглавявали обикновено от най-авторитетните и опитни съотечественици. Така едната група твърдичани била водена от Стойко Каменков, а другата от поп Драгне Паскал, от село Козарево, което е в близост до Твърдица. Първият керван бил съпровождан от Генчо Къргов, а втория от казаци. Керваните се движели по маршрут Твърдица-Сливен-Стралджа (сборния пункт на преселниците)-на север през Балкана към Шумен-Силистра (тук преминали Дунава)-Браила-Исакча (вече на руска земя)-Сатуново (днешно Новосельское). Този път е известен в турските извори като "Гйоч Иолу".


⇑ нагоре
Част 2 >>