Твърдица-Майка

В лоното на България: Твърдица-Майка

В пределите на България, в подножието на Стара планина по двата бряга на Твърдишка река лежи град Твърдица. Селището има стратегическо положение – то се намира на самия изход от Твърдишкия проход, висок 1, 093 м над морското равнище и 765 м над Твърдица. Планинското било е покрито чак догоре с букова гора. Вероятно Твърдица възниква при едноименния проход, за да пази пътя през Елена и Твърдица за Нова Загора и Одрин. Средна Стара планина от Демиркапия до Твърдишкия проход носи името Твърдишка планина, или на места Тъмна планина, с известния връх Чумерна, височината на който е 1532 м и който е важен водоразпределителен център между множество притоци на Янтра и Тунджа.

Историците предполагат, че Твърдица лежи върху някогашно морско дъно. Археологичните находки в селището и в околностите му свидетелстват, че човекът е обитавал Твърдишкия район още през камената ера. В археологическата изложба, открита в Твърдица през май 1999 г., много добре е представена епохата на неолита: брадви, чукове и тесли изработени от камък, нуклеус за отцепване на пластинки, от които са изработвани кремъчни стъргалки и ножове, различна керамика, отнасяща се към края на новокаменната ера. През 1961 г. по време на строителството на язовира “Митрокук” е намерена пещ за производство на керамика. И до сега на север от Твърдица се запазени останките на пещ за топене на руда.

Друг любопитен обект от миналата епоха е Кицовата могила, която се намира на 5 км южно от Твърдица. Тук археолозите обнаружават монети с образите на македонските владетели Филип II, Александър Македонски, Филип III, понеже Твърдица е влизала в сферата на македонските владения.

Известно е, че през III в. пр. н.е. от запад идва индоевропейско племе келти, което създава мощна държава. Жестоките набези на келтите принуждават поселниците на Кицовата могила да се преместят в поречието на Блягорница – 5 км източно от днешна Твърдица. Проходът за Северна България и издигнатите за неговата охрана крепости Градището и Падилата говори за геополитическата важност на селището във всички времена. В I в. пр. н.э. този район попада под властта на Рим. Предшествениците на твърдичаните прекарват тежки несгоди в люта бран на земята си. В началото на новата ера селищата из Твърдишката котловина попадат в Римската провинция Хемимонт. По-късно, през V в. н.е. тук се установяват славянски племена.
Анализът на историческите реалности в българските земи през средновековието посочват, че по време на Първата Българска държава през VII-X в.в., когато столиците са Плиска и Преслав, усилията на нападателите са нацелени главно през проходите в Източна Стара планина, а през XII-XIV в.в. усилията се насочват през проходите на Централна Стара планина. По такъв начин, по време на Втора Българска държава, когато Търново става столица, ролята и значението на на южния склон на Средна Стара планина особено израстват. Проходите по Средна Стара планина, особено от Сливен до Калофер са били най-труднопроходими и много удобни за укрепяване. Известно е например, че ръководителите на въстанието за освобождението от византийско иго Петър и Асен намират опора именно в старопланинските крепости. Никита Хониат съобщава: "Като се надяваха на своите недостъпни места и се облягаха на твърде многобройните си крепости, разположени високо на стръмни скали, те изобщо бяха надменни спрямо ромеите, а тогава те се хвърлиха в открито въстание". Въстаниците заемат южните склонове на Стара планина и ловко маневрират. Според д-р С. Табаков, Петър и Асен няколко пъти се срещат с византийската войска около Твърдица. Старопланинските проходи били така защитени, че Исаак II Ангел не съумява да проникне на север от планината и да потуши въстанието. По-късно, през пролетта на 1187 г., чрез огромен обход на Средна Стара планина, през София-Ловеч, императорът отново прави опит да разгроми съзаклятниците. Обаче и този път напразно. През 1190 г. Исаак II Ангел предприема нов поход по море и суша, но българите се подготвят много добре към тази среща. Той намира тамошните укрепления и градчета защитени много по-силно и обиколени с новоиздигнати стени, които в редица случаи се увенчавали с кули. След неуспешната обсада на Търново и лъжливата вест за куманската заплаха откъм река Дунав Исаак II Ангел тръгва обратно за Византия през Стара планина. Българите, предварително заели Твърдишкия проход, нанасят голямо поражение на византийската войска.
По времето на Иван Асен II районът от Сливен до Карлово образува административната област Крънска хора. Твърдица, като и редица други населени крепости по южния склон на Средна Стара планина, е включена в състава на тази област, предназначена за охрана на старопланинските проходи.

В края на XIII в. по време на въстанието под ръководството на Ивайло войските в крепостите по Стара планина геройски отблъскват византийците. Един от върховете на твърдишката бойна слава е чутовния героизъм при отблъскването на византийските пълчища през 1278 г. Три месеца войските на Михаил Глава Тарханиот държи в блокада крепостта Градището. Боляринът Влайо, като видял че цар Константин Тих избягва, пребързва да се поклони на врага, а оставени самите на себе си твърдичани продължават мъжествено да защищават родното си огнище, не желаят нито да се предадат нито да бягат. И едва когато църквата "Света Петка" се оказва разрушена, твърдичаните слагат оръжието. Историците считат, че именно тази победа на ромеите е възпета от византийския поет Мануил Фил около 1305 г. Между впрочем съшествуват сведения и относно участието на татарски войски в тази борба. В легендата за падането на Твърдица е запазено историческото свидетелство за татарската обсада, която успява благодарение на предателството. Като памят за тези събития и сега се възвисява Татарската скала в околностите на града.

Процесът на феодалното разпокъсване в българските земи се задълбочава в края на XIII – началото на XIV в.в. Централната власт продължава да отслабва. Противоречията помежду отделни боляри и царя се изострят. Византия използва тази борба и предприема многократни походи срещу България, главно в района на днешна Казанлъшка долина и Сливенското поле.

По време на Георги Тертер II и особено на Михаил Шишман (1323-1330) Средногорската област се превръща в арена на непрестанни бойни действия между българи и византийци. Отново участици на тези битки стават крепостите по южния склон на Балкана. С византийска помощ в земите от Сливен до Копсис се обособява Войсил, който се обявява за васал на византийския император. Войските и крепостите на Войсил представляват сериозна опасност за централната българска власт, поради което главната задача на новия цар Михаил Шишман била да отвоюва присъединените през междуцарствието области към Византия. При непродължителната обсада през есента 1323 г. старопланинските градове и крепости от Сливен до Коспис отново са присъединени към България.
И през царството на Иван Александър (1331-1371) противостоянието между българи и византийци за обладаването на тези стратегически обекти продължава: те периодически преминават от една страна към друга.

В борбата срещу османската инвазия системета от крепости по Стара планина, в това число и Твърдица, продължава интензивно да действува. Обаче сведенията за този период са твърде оскъдни и имат предимно легендарен характер. Турският хронист Мехмед Нерши (живял през XV-началото на XVI в.в.) в "Книгата за описанието на света" пише: "В страната на Сосманоз (Шишман) се намират всякакви блага, повече, отколкото в другите области…тя има повече от 30 крепости".
Както е известно, през 1365 г. по времето на султан Мурад I, османските войски завлядяват Нова Загора, през 1371 г. падат Одрин и Карнобат, а в 1387 г. Али паша влиза в Сливен. Тук му докладват, че на запад от града, към Твърдица, са съсредоточени големи сили на противника. Обаче обстоятелствата принудват 30-хилядното турско войско да потегли към Търново, за да превземе столицата на българите. А в Сливен остават 5.000 войници. По такъв начин походите срещу Твърдица са отложени на няколко години. Според краеведа Т.Стоянов, който се позовава на "Кондиката на Твърдишката църква" османите превземат селището шест години след падането на Търново. Според този извор, първата схватка в Твърдица между турци и българи става в района, в който днес се намира Ловния дом и където досега личат старите отбранителни съоръжения. Сред защитниците на крепостта надделяват мирните селяни – жители на Твърдишкия район, включващ селищата от Бинкос до Гурково. Българите са принудени да отстъпват. На 8-я км от Твърдица те се укрепяват на изгодна естествена позиция – голяма и труднодостъпна височина. Според войводата Панайот Хитов, записал преданието за защитата на крепостта Шишкинград, тук, от непристъпните висоти на планинската крепост, българите, предвождани от последния български цар Иван Шишман, героично отблъскват турските атаки. В кървавата сеч загива един от шишмановите войводи – Шишкин. По неговото име старото кале носи и досега името Шишкинград. Местните турци пазели преданието, че в тази страшна битка българите унищожили около 11.000 еничери.
Твърдица е поробена от османите през грозната 1399 г Според местният свещеник отец Трухчо, завел кондиката на църквата "Света Петка" през 1561 г., турците не прекръстват името на селището, а започват да го назовават на своя език по-приемлимо за тях – Фердич, Фертиджи. В изготвените от османските власти през 1472 г. списъци на населението, съхранявани в Ориенталския отдел на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" Твърдица фигурира като Фертиджи-кюберан. Кюберан – административен и стопански център, в който съществуват едновременно българска и турска община, църква, джамия, училище, конак и седмичен пазар.

Според регистрацията на населението от 1472 г., Твърдица наброява 76 къщи. Османската империя облага немюсюлманското население в българските земи с редица данъци. То е принудено да изплаща най-унизителния поголовен данък – джизие. Описите от края на XV в. свидетелстват за прехода от подворното към поголовното облагане на християнското население с джизие. С течение на времето все повече се налагала практиката с този данък да се облагат само достигналите зрелост мъже.

Османските поземлени господари се стремят да увеличат фиксираната им от държавата феодална рента. Фискалният натиск над раята се изразява в опитите на османските феодали да превърнат в парични някои от основни натурални данъци, например, десятъка (една десета част от реколтата, която селянинът е принуден да дава на господаря).
Особено болезнено българите реагират против кръвния данък – испенч. За да спасят децата си от изпращането им в еничерския корпус, редица твърдишки семейства забягват в Балкана. Така например през 1660 г. на три километра от селището възниква временен лагер Дъсченца, в който родители и деца презимували в бараки, сковани от дъски.
Върху населението на раята се трупат ежегодно, а много често и по няколко пъти в годината, и доставки на храни и припаси за воюващата армия – зърнени храни, месо, фураж, занаятчийски произведения. Освен това, бейлербейове и санджакбейове използуват правата си на висшите административни органи в провинциите, за да налагат нововъведени от тях данъци, които постепенно власста е принудена да узакони, безсилна пред феодалния произвол. Нарастват и държавните данъци, особено извънредните. Дори османският хронист Селяники е принуден да признае: "В провинциите на държавата доведоха раята до това, че и дотегна и този свят, и всичко, което се намира в него".

Тежкото бреме на раята през XVI–XVII в.в. и засиленият произвол достигат до такъв предел, че дори сам османският придворен писател Кучубей Гюмюрджински е заставен да признае: "Такова притеснение и угнетение, в което се намират бедните селяни, никога нито в една страна на света, нито в една държава не са съществували".
Големи страдания изпитват българите и от кърджалийските банди. И Твърдица няколко пъти се подлага на разгром от страна на върлуващите банди през 1795 г. През 1800 г. е зафиксирано последното нападение на селото от кърджалиите, предвождани от легендарния Кара-Фези. По това време се създава прочутата твърдишка панта – чета, въоръжена със съгласие на турските власти, за да защити селището от върлуващите банди. Начело на пантата стои твърдичанинът Стоян Трухчев.

По време на руско-турската война от 1806–1812 г.г., когато руските войски стигат до билото на Шипченския балкан и дори до Тревненско-Твърдишкия, твърдишката панта се отправя към Стара планина с цел да се съедини с русите. Обаче отрядът е обстрелян от турците в мястото, намиращо се западно от Ловния дом. Там, където Тисовата пътека кръстосва пътя за Каменската могила, започва лют бой, в който загиват братята Иван, Сави и Петко Транджиеви, а останалите твърдичани успяват да се измъкнат от блокадата. Турците веднага предприемат карателни мерки над близките на твърдишките доброволци, което принуждава 31 семейства да избягат в Русия. Сред тях е и Стоян Трухчев, който се установява в Одеса.

Историческите извори, с които разполагаме, красноречиво свидетелствуват в полза на това, че твърдичаните са будни българи-балканджии, които не стоят отстрана и чакат кой ще ги освободи – те активно се включват в национално-освободителните борби още преди руските войски да влязат в страната, а началото на войните на Русия с Турция само засилва тази активност. Според сведенията на Михаил Греков, в четата на прочутия български войвода Генчо Къргов, който е родом от съседното с Твърдица село Колупчий (дн. Гурково), наброява 120 души, в това число е и твърдичанинът Васил Пачата. По думите на войводата, "где-то чуяхме, че турци правят золум на българи, ние се затичахме на помощ", а най-надеждното свърталище четниците намирали на връх Чумерна, който "при най-добро време е покрит с мъгла или сняг". По времето на руско-турската война от 1828–1829 г.г. от Твърдица в четата на Къргов състоят вече 60 души.

Със започването на тази война в Твърдица се връща от емиграцията Стоян Трухчев. Ползвайки се с голям авторитет сред съселяните си, в продължение на няколко месеца той тайно води беседи с хората и ги убеждава, че настъпва моментът, с цената на всички жертви трябва да се извоюва свободата на България. Трухчев е последван от мнозина съмишленици, които по негово внушение усиленно се въоръжават. Към тях постепенно се присъединяват жителите на съседните села Козарево, Конари, Колупчий, Паничерево, Запалня. На 31 юли 1829 г. църквата "Света Петка" не е в състояние да побере всички доброволци. В селището пристига и прочутият българин на руска служба Георги Мамарчев, който призовава твърдичаните и техните комшии да се притечат на помощ на руската армия в борбата против османците. 200 души въоръжени, на коне образуват два отряда. Единият е оглавен от Петко Раданов, а другият – от Стоян Трухчев. Последният потегля към Сливен, в предградието на който се среща с малък руски отряд. Подкрепени от стотица селяни, те заедно преграждат пътя на бягащите към Казанлък турци. Когато Сливен е превзет от русите, твърдичани изпълняват в града редица комендатски функции – потушават пожари, преследват мародерски групи, грижат се за прехраната на населението и т.н. След малко Трухчев с отряда си се отправя на изток с надежда за нови бойни действия. По пътя твърдичани се срещат с главния щаб на руската армия, и Стоян Трухчев моли граф Дибич да включи отряда му в състава на действуващата армия. Генералът с уважение се отнася към това желание, но отклонява молбата и връща доброволците обратно.
Както в повечето села в Старозагоската и Сливенска каза, така и в Твърдица още при слизането на Дибич южно от Стара планина властта прминава в ръцете на българите. Когато отрядът на Петко Раданов плъзва по улиците, мъжете-турци вече ги няма в селото, а животът в 96-те турски къщи замира. Въстаниците нападат на общината, запалват архивите, конака, джамията. Според академик М.Арнаудов, "тълпата се предала на необузданно отмъщение срещу турското население. И над мирните жители и над военните в отъпление са се изсипали произволи и жестокости, които се обесняват само с тяхната отдавна омраза на роба, превърната в ярост".

Навсякъде из българските земи русите се посрещат като освободители и братя. Ето как описва възторга и надеждите на българите дипломатът в главната руска квартира Феликс Фонтон: "Ние минаваме през разкошни богати селища. Селяните с кръстове, с хляб и сол, свещеници в одежди на тълпи излизат насреща ни… Навред весело посрещане и викове и сълзи на изкрена радост, така че у мнозина от нас също протекоха сълзи, но на умиление и скърб, понеже предвиждахме, че и този път необоримата политика пак ще ни принуди да оставим плячка на турците този злополучен народ".
И твърдичаните през август 1829 г., когато руският ескадрон начело с капитат Орлов влиза в селото, посрещат единоверните си братя с огромни надежди и възторг. Поп Койо благославя победоносното руско оръжие, след което се устройва обща трапеза. На другия ден деца и юноши изпращат войниците чак до река Блягорница.

Обаче пиянението от свободата и руските победи трае недълго. На 2 септември 1829 г. е сключен Одринския мир, според който Турция отново остава господар на българските земи. Този мир идва като една страшна изненада за българите. Пътувайки между Сливен и Котел, английският капитан Слайд, който уговаря българите да не се изселват, чул думите: "Ние знаем, че султанът ще ни отмъсти, ние се съединихме с неговия неприятел, ограбихме, избихме мохамедани, може ли да очакваме прошка?"

След сключването на Одринския договор твърдичаните преценяват, че положението им ще стане стократно по-тежко и по-лошо отпреди. Още е пресен примерът от предишната война. Затова те са готвят да напуснат родината. Но преди да вземат съдбоносното решение, те преодоляват множество колебания. Самите руси не ги поощряват да се изселват. Напротив, когато Слав Йорданов, Паскал Недев и Нестор Петков отиват в Сливен, за да се съветват с капитан Орлов, той ги предупреждава, че ще сгрешат – предстои дълъг път, по който храната няма да е достатъчна, ще липсва медицинска помощ, а там където ще ги настанят, къщите ще са по-малки и по-лоши.

Твърдичани съзнават неблагоприятното си бъдеще, се страхуват от него, но добре преценяват и поведението на турците. Върху решението им да напуснат родината играят огромна роля и сливенци, които масово се готвят да бягат в Русия. Д-р Иван Селимински, инициатор и ръководител на това преселение, така описва противоречивите настроения на преселниците: "Народът се намираше в най-лошо положение, недоумявайки кой път да хване. Дали да напусне бащиното огнище, надеждите за утеха, родителските, роднинските и детските си гробове, имота си, хубавите местности и климат на страната, паметниците от минало, спомените от приятните си часове и да отиде в неизвестна страна, на която не знаеше ни природата, ни законите, ни наредбите… Обмисляйки всичко това, човек намира преселването за голямо зло, на което едва ли се решава. Но да остане под една власт, чиито злодеяния човешкият ум не може да си представи!"

2 коментара:

Анонимен каза...

Благодаря за статията-научих много ново от нея :)

Анонимен каза...

И още малко за ТвЪрдица.

История

Името на административния център на общината - символ на гордостта, силата и мъжеството, е свързано с крепостта, намираща се на 1.5 км северно от него - Градището. Названието Твърдица произлиза от старобългарската дума твърдина (крепост, укрепление). По своето геостратегическо разположение крепостта е играла важна роля в отбранителната система на страната по време Втората българска държава, когато Търново става нейна столица. От създаването на селището до днес името на града не е променяно.

Празникът на Твърдица е на 14 октомври, Петковден - храмовия празник на църквата “Св. Петка”, построена в началото на XIX век

Местоположение

Община Твърдица е разположена в най-западната част на Сливенска област на площ 442.5 кв. км. Обхваща южните склонове на Елено-Твърдишкия дял на Стара планина, хълмовете на Межденик (Средна гора), част от долината на река Тунджа и част от язовир Жребчево.

Централната й част е заета от Твърдишкото и Шивачевското котловинно поле. Граничи със следните общини: на изток - Сливен, на юг - Нова Загора, на запад - Гурково (Старозагорска област), и на север - Елена (Великотърновска област).
Географското положение на община Твърдица и преминаващият през нея подбалкански транспортен коридор - жп линия и автомобилен път София – Карлово - Бургас, благоприятстват развитието на транспортните и икономическите връзки както със съседните общини, така и с области в цяла България.
А по-подробно може на сайта им-http://tvardica.hit.bg/info.htm
P.S.-според мен, нашия по-интересен, само че първичния вариант- на зелен фон по ми харесваше