БЪЛГАРИТЕ В СЕВЕРНОТО ПРИЧЕРНОМОРИЕ ОТ ПРЕСЕЛВАНЕТО ДО ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

(Част от дисертацията на Мария Билга(Забунова) на тема БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИТЕ ОТ МОЛДОВА И УКРАЙНА
(60-те – началото на 90-те години на XX век)
,
защитета в Института по История на Българската академия на науките през януари 2007 година.
)

С въпросите за преселванията на българите извън етническите им територии на Балканите, и по-специално по посока на владените от Руската империя земи, както и с формирането и развитието на преселническите им общности се занимават много изследователи както в миналото, така и днес1. Тук само ще маркирам основните тенденции в това отношение, състоянието на диаспората до Втората световна война и връзките с прародината, което ще помогне по-задълбочено да осмислим процесите, протичащи сред българите в Съветския съюз след войната и по-специално от 60-те години на XX век.

Както е известно, миграционните вълни от българските земи в североизточна посока се осъществяват главно след руско-турските войни и са най-интензивни в периода от втората половина на XVIII до средата на XIX век. Основните причини за изселването на българите и заселването им в пределите на Руската империя са няколко. Участието на българите на страната на руската армия във войните й с Османската империя не водят до освобождението на българските земи, и от това българите очакват възможни негативни последици. Османското владичество и кърджалийските размирици влошават условията за живот и за икономическо и културно развитие на българите, което също способства за изселването на една част от тях. Религиозният фактор също подтиква за емиграция. Друга причина е целенасочената политика на Царска Русия за привличане на славянски елемент в южните части на страната, опустели сред миграцията на ногайците. Славяните трябва да затвърдят позициите на Русия в този регион, към който има претенции и Високата порта. Руската политика се осъществява с издаване на царски манифести, гарантиращи на новодошлите известни права и привилегии и това става тогава, когато в страната битува крепостно право (до 1861 г.). Макар и конкретните политически и икономически условия да оправдават причините за масовите изселвания от българските земи, резултатите не се оказват перспективни и оптимистични за българите.

Първото по-многобройно преселване на българи в руските земи става през 1773 г., когато около 400 семейства от силистренското село Алфатар се преселват в Херсонска губерния, където основават село Олшанка. В началото на XIX век се създават български селища в Херсонска губерния и Крим (Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка). Техните жители имат права и привилегии на чуждестранни колонисти в Русия, като всяко семейство разполага с 53 десетини земя. Селищата са под прякото подчинение на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, която е отговорна пред руското Министерство на вътрешните работи.

В Бесарабия, която е в пределите на Османската империя до 1812 г., след което влиза в състава на Руската империя, още през XVIII век се създават първите селища – Вулканещ (1732), Чешмекьой (1753), Десгинже (1968), където отсядат българите заедно с гагаузите. Те не се ползват с привилегии и предимства.

Първото масово преселване на българите в пределите на Руската империя се извършва по време и след войната през 1806-1812 г. главно от североизточните и северните български земи: Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско и др. Преселниците се насочват основно към Бесарабия. Към 20-те години на XIX в. българите в Бесарабска област са около 24 000 души и населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода 1808-1822 г. По това време се наблюдава и вътрешна миграция от градовете към селата или се създават нови селища.

По време на войната статутът на новодошлите българи не се урежда. За тази цел през 1818 г. е създаден Попечителен комитет за чуждестранните заселници в южния край на Русия (подчинен директно на Министерството на вътрешните работи), а за негов председател е назначен генерал Иван Инзов. По негово настояване руският цар Александър I през март 1819 г. взема решение да предостави на българите в Бесарабия права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на Указ в края на декември същата година, с който е определено социално-икономическото, правното и административното положение на колониите. Според Указа, всяко семейство разполага с 60 десетини земя за вечно ползване без право на покупко-продажба. Българското население е освободено от данъци за известен период от време и е освободено от военна служба. Според административните норми, българските преселници получават особено административно управление и населяват 57 колонии (всяка управлявана от кметство), които са обединени в 4 окръга. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население. Естествен център на българите става град Болград.

Второто масово преселване на българското население се извършва от югоизточните и североизточните български земи след поредната руско-турска война през 1828-1829 г. След подписването на Одринския мир през есента на 1829 г. цели селища напускат родните си места и търсят сигурност и земя в пределите на Русия и главно в Бесарабия. Все още не е уточнен общият брой на изселилите се, като той варира от 86 700 (по данни на Иван Мещерюк) до 130 000-140 000 (по данни на Стефан Дойнов)2. Оказва се, че след пристигането в Бесарабия земята е недостатъчна и една част от населението реемигрира в Добруджа, Влашко и Молдова в периода 1831-1834 г. Към 1835 г. в Бесарабия живеят към 61 000 отвъддунавски преселници, от които към 33 000-35 000 нови - след последната руско-турска война. В резултат на второто масово преселване са образувани нови селища, също така част от новодошлите се настаняват във вече създадените колонии.

След това преселване се провежда нова административна реформа, която действа до 1856 г. Колониите са вече 83 и влизат в състава на 4 окръга, но с различно наименование. Първите два стари окръга са обединени в Кагулско-Прутски, Бесарабският е преименуван в Горнобуджакски, създаден е нов – Долнобуджакски, а Измаилският остава непроменен. Реорганизация има и на по-високо ниво. През 1832 г. канторите са закрити и се създава Управление на отвъддунавските преселници (ръководено от управител), което влиза в състава на Попечителния комитет. Тази по-опростена структура позволява поставяне и решаване на проблемите на българите директно пред министъра на вътрешните работи, на който е подчинен управителят на Управлението. В същото време Управлението има неограничени права в пределите на окръзите, което създава условия за злоупотреба с властта.

Друга вълна на преселници главно в Бесарабия се наблюдава по време на Кримската война (1853-1856). Тогава от Силистренския край се изселват повече от 6500 души. Техният статут обаче не се изяснява от властите и в крайна сметка по искане на Портата през септември 1856 г. около 4000 души са предадени от руските власти на турското правителство, което обещава амнистия на завърналите се. Съдбата на останалите е различна.

След Кримската война Русия губи в полза на Молдавското княжество (от 1859 г. - Румъния) една част от Бесарабска област – между долното течение на реките Дунав и Прут или 40 колонии, сред които и административният и културен център на българите – град Болград. Останалите 43 колонии в руската част на Бесарабия остават под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските преселници. С това разпокъсване е нарушена административната уредба на колониите – тяхното развитие се осъществява в различни условия, съответно и резултатите от това развитие са различни. Колониите в руската част продължават съществуването си по стария ред с малки изключения. На българите в границите на Молдавското княжество и съответно на Румъния първоначално е обещано запазването на административното деление и неговото управление. Това обаче трае до март 1860 г., когато изтича срока, определен от Парижкия мирен договор от март 1856 г. за доброволно изселване на колонистите. След тази дата румънските власти провеждат политика на ограничаване правата на българското население и в същото време увеличават данъците и обявяват военен набор. Всичко това, съпроводено с политиката на румънизация, принуждава една част от населението в румънските предели на Бесарабия да мигрира първо в руската част на областта, а през пролетта на 1861 г. във вътрешността на страната.

Така в Таврическа губерния (и по-точно в Бердянски, Мелитиполски и Днепропетровски уезд) и Крим към края на 1862 г. се озовават близо 17 500 души, като заедно с българите емигрират и представители на други народи. Преселниците са снабдени с поземлени площи и са освободени от данъци за няколко години. Предоставена им е и парична помощ. Българите създават селищата си, като запазват имената на тези в Бесарабия, от които идват, а дори тогава, когато някои селища получават нови имена преселниците дълги години пазят и старите названия. В резултат на преселването в Запорожка област една част от българските селища в румънска Бесарабия се обезлюдяват. Настъпват вътрешни преселвания, които в крайна сметка довеждат до загубването на българския облик на една част от селищата.

По време на това преселване на българския елемент в Таврическа губерния паралелно се извършва и друго, започнало през 1860 г. – последното масово мигриране на българи от българските земи и по-точно от Видинския и Одринския край. Руските власти насочват преселниците към Приазовието и Крим, които опустяват след изселването на татарите. Този път обаче властите не успяват да организират настаняването на новодошлите. Заради това, както и поради други обективни причини, преселниците се завръщат в родните места. От 16 000-17 000 в Таврическа губерния остават близо 800 души.

Българските селища в Приазовието (41 на брой) влизат в три окръга: Мелитополски, Молочански и Бердянски. Окръзите се управляват от окръжни кметства, а селищата - от селски. Колониите са в състава на Попечителния комитет, в който влизат всички български колонии в Русия.

Вътрешните миграционни процеси продължават, като основната причина за това е търсенето на земя. В резултат се образуват нови селища в Крим - с. Марфовка (преселници от Кишлав и Стари Крим), с. Чая (по-късно преименувано в Андреевка).

От изложеното до тук проличават трите региона с компактно българско население със свое административно-териториално управление: Бесарабия с нейните две части - в Румъния и Русия и Приазовието. Български колонии има също в Крим и Херсонска област (около Одеса, Тираспол и Николаев), както и в други градски центрове.

Социално-икономическото развитие на българската диаспора в споменатите три региона не бе изследвано обстойно до скоро. През 2004 г. излиза цялостно проучване по този въпрос с автор кишиневският историк с български произход Савелий Новаков3. Авторът успява да отрази всички аспекти на социалния и икономически живот на българите, използвайки богат фактологичен материал и често прибягва до сравнителния метод, съпоставяйки развитието на българите с това на техните съседи гагаузи, немци, молдовани. Специална глава е посветена на тази проблематика и в труда на Стефан Дойнов4. Авторите, занимаващи се с изследването на социално-икономическото развитие на българската диаспора, подчертават непознатите за преселниците лоши условия, в това число и климатични, с които се те сблъскват в Бесарабия и особено в обширните степи на Таврия. Въпреки трудностите, болестите, глада и политиката на властите, накърняваща често правата на преселниците, българските селища стават едни от най-уредените и богати в споменатите региони. Българското население става прочуто със своето трудолюбие и честност. Първите преселници в началото отглеждат предимно добитък. Скоро обаче българите започват да обработват по-големи площи, а земеделието се превръща в основния им поминък. Този процес става все по-интензивен с времето, като в същото време българите се специализират в лозарството, овощарството и зеленчуковото производство. По-слабо от земеделието са развити занаятите и търговията, поради факта, че те се практикуват предимно от градското българско население, което е по-малобройно от селското. Трябва да се отбележи, че търговците сред диаспората развиват активни търговски връзки с метрополията преди и след освобождението на българските земи от турците. Този добър старт в икономическото развитие, което несъмнено се отразява благоприятно на социалното положение на българите, ще способства за запазване на относително високия стандарт на живот на диаспората дълги години.

Културният живот на българското население също е повлиян от социално-политическите условия. Състоянието на църковното дело, училището и просветата, печата, народното творчество характеризира културните специфики в развитието на диаспората. Училищното дело и културно-просветният живот в Бесарабия в периода 1956 – 1878 г. изследва Екатерина Челак. Разработената от нея дисертация на тази тема излиза като книга през 1999 г.5 Тази тематика засяга и Стефан Дойнов в посочения по-горе труд през изследвания от него период. Той спира вниманието си и върху дейността на културно-просветните организации, допринесли за “духовното въздигане на българите в Украйна и Бесарабия”, сред които откроява Одеското българско настоятелство и Кишиневското общество за разпространение на грамотност сред българите6.

Още след първите масови преселения заселниците изграждат училища и църкви, но този процес не обхваща всички селища. Първо се появяват частни училища, след това църковно-енорийски, в които първо само момчета, а впоследствие и момичета получават добро за времето си образование. От средата на 30-те години на XIX век българските преселници повдигат въпроса за създаване на централно училище в град Болград. Училището се открива през май 1859 г. и е първата българска гимназия. То има национален характер, въпреки опитите на румънската власт (Болград след Кримската война остава в румънската част на Бесарабия) да го превърне в румънско училище. В него получават образованието си и българи от българските земи. В руската част на Бесарабия в началото на 60-те години училища има във всички населени с българи селища, които се издържат от селските общности, както и тези, в румънска Бесарабия. През 1868 г. е открито Комратското училище, което има за задача да подготвя учители за местните училища. През 1886 г. Болградската гимназия губи националния си характер и се превръща в руско учебно заведение. В резултат на добрата образователна система сред диаспората известен брой студенти получават висшето си образование в руските и западните университети. Една част от абсолвентите впоследствие стават “строители на съвременна България”.

Като центрове за издаване на книги и периодичен печат на диаспората се открояват Кишинев, Одеса, Болград. Печатница има и при Болградската гимназия. Болград става прочут в цялата Руска империя с построяването там на една от трите български църкви – Преображенския събор, който по онова време е вторият в империята след Исаковския в Петербург.

Наред с родния език българите запазват обичаите, традициите и фолклора си въпреки процесите на румънизация и русификация. Нещо повече, българите от диаспората участват в църковно-националните борби на българския народ, в национално-освободителното движение на българите, имат огромна роля за развитието на културата в българските земи (например, изграждането и финансирането на първото българско светско училище в Габрово). Етнокултурните процеси сред диаспората, до Освобождението на България през 1878 г., са подчинени до голяма степен на общобългарските интереси и решават общобългарските задачи, т. е. диаспората не се обособява от метрополията в своето национално-културно развитие. От друга страна, българските просветители от южнодунавските земи в периода на националното възраждане играят неоценима роля за национално-духовното развитие на бесарабските българи7. След създаването на Третата българска държава тази тенденция търпи промени. България се оказва недостатъчно силна, за да поеме протекцията на българите в Бесарабия и Таврия, които до 1918 г. са подложени от Царска Русия на русификация и са изолирани от прародината си. След Освобождението потокът на прииждане на българите от диаспората се влияе от българо-руските политически отношения. Когато те са хладни или прекъснати, намалява и притокът на българите, които са русофили по своите убеждения.

От 1918 г. Бесарабия е присъединена към Румъния. Българското население влиза в четири уезда: Тигина (Бендери), Измаил, Четатеа Албъ (бивш Акерман) и Кахул. Въпреки международните задължения на румънската държава да гарантира правата на националните малцинства в държавата, Букурещ провежда целенасочена румънизация на българското и останалото население в Бесарабия, “изхождайки от принципите на “интегралния национализъм”. Въведеното от българите през 1918 г. образование на български език е румънизирано напълно до средата на 20-те години. Проявите и исканията на българска етническа основа са ограничени .

От друга страна, българите в съветска Украйна (Таврия, Одеска област и Крим) стават свидетели и участници в изграждането на съветското общество. Колективизацията обхваща тези райони през 30-те години на XX век. Един от главните проблеми на българското население в Украйна си остава културното развитие, за което се създават временно някои благоприятни условия.8

През 1924 г. въз основа на националния принцип, в Украйна се проведежда административна реформа, осигуряваща правата на националните малцинства. В Таврия (Мелитополски район) се образуват два български национални района – Романовски (впоследствие – Коларовски) и Цареводарски (преименуван в Ботевски ), а през следващата година в Одеския край се създава третият – Голямбуялъкски (Благоевски). През 1927 г. е създаден и четвъртият български национален район - Олшански9. В Крим българите имат 9 национални селски съвета. Те съществуват до края на 30-те години, когато сталинският режим започва провеждането на активна денационализаторска и рперсивна политика в Съветския съюз10.

Също до края на 30-те години се развива периодичният печат на български език, който обаче има комунистическа насоченост и това проличава дори само от заглавията на вестниците - “Сърп и чук”, “Колективист”, “Комунар” и други, общо осем на брой. Книгите, посветени на историята на българския народ, включително и на преселниците, от които се интересуват българите в Украйна, са малко11. Най-известните автори на разкази са Никола Фуклев, който е засегнат от сталинската репресивна машина, и Мишо Хаджийски. Известни литератори стават Иван Мавроди, Иван Гедиков и Димитър Марков. Още през 1918 г. Преславската руска гимназия (в периода 1875-1885 г. училището е българско и носи името “Преславска българска семинария”) е преименувана в Преславски български педагогически техникум. Той просъществува до 1936 г., когато в сградата се открива десетокласно руско училище, а богатата българска библиотека е изгорена12. Съставят се и учебници на български език. Съществуващите във всички български села в Таврия и Крим национални училища са ликвидирани през 1938 г. През 1932 г. се създава Одеският български драматичен театър, който работи до 1941 г. Според някои учени, през този период българите в Украйна са около 120 000 души, в Крим те са 13 000, а към 1 януари 1941 г. по официални данни в украинската част на Бесарабия – в тогавашна Измаилска област, има 184 000 българи. Повече от 40 000 души са българите молдавската част (през август 1940 г. е създадена МССР) на Бесарабия.

В междувоенния период особено активно в защита на българите от Бесарабия се обявяват бесарабските българи, живеещи в България. Така през март 1918 г. те внасят в българското правителство “Мемоар от бесарабските българи, граждани на Царството”, в който призовават българския парламент и общественост да окажат помощ на хилядите българи в Бесарабия. Подписалите се под Мемоара Александър Теодоров-Балан, Александър Малинов, ген. Данаил Николаев и други създават след няколко месеца Съюз на бесарабските българи в България с основна цел - духовното единение на бесарабските българи и отстояване на техните права13. Главната насоченост на Съюза е културно-просветната дейност. В стремежа си да помогне на българите в Румъния Съюзът се обръща към международни организации с призив да се въздейства на Румъния да изпълнява подписаните от нея международни договори от 1919 и 1920 г. Официална България не предприема открити действия в защита на българите там, но подкрепя дейността на Съюза на бесарабските българи в България.

През годините на Втората световна война българите в Съветския съюз не участват във военните действия поради факта, че тяхната прародина - България е в коалиция с Германия и съветската власт няма доверие на българското население. Но пък българи от Бесарабия участват в партизанското движение в България. В този контекст вниманието на българската страна е насочено предимно към спасяването на таврийските българи. През 1943 г. в България пристигат 381 семейства, но през 1945 г. по искане на съветската страна те са репатрирани обратно в Таврия, а после изселени главно в Средна Азия. Въпреки проявената по време на войната сравнително по-голяма държавническа активност спрямо бесарабските и таврийските българи (намерила израз и в откриването на българско консулство в Галац), и по време на войната българските правителства остават традиционно по-слабо заинтересовани от тези българи14.

На 28 юни 1940 г. Съветският съюз окупира Бесарабия. След създаването на Молдавска ССР областта е разделена между Украинска ССР и Молдавска ССР. Българите в двете съветски републики обаче стават граждани на една държава – Съюза на съветските социалистически републики (СССР), но първоначално само за кратко време – до началото на германската агресия срещу съветската страна през юни 1941 г. Това положение обаче се възстановява след премахването на румънския военноокупационен режим (1941-1944) в резултат на победите на Червената армия и новото установяване на съветската власт. След края на Втората световна война историята на всички българи от днешна Украйна и Молдова става част от следвоенната история на Съветския съюз до неговото разпадане през 1991 г.



1 Сбит преглед на литературата, излязла до 1991 г. отнасяща се до миналото на диаспората прави Н. Червенков в историографската си статия “Изучение истории болгар Молдовы и Украины”. – В: Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Кишинев, 1995. Също така вж.: Грек, Ив. Болгары Молдовы и Украины: вторая половина ХVІІІ в. – 1995 г. Библиографический указатель литературы. Кишинев, 2003; Българите в Молдова и Украйна. Библиография. Българска книжнина (1878-1995). Редактор Р. Радкова. Съставители: Колева, Ж., Д. Гоцева. – В: Българите в Северното причерноморие. Т. 7. В. Търново, 2000, с. 634-733.
2 Подробно вж.: Мещерюк, Ив. Переселение болгар в Южную Бесарабию, 1828 – 1934 гг. Из истории развития русско-болгарских дружеских связей. Кишинев, 1965; Дойнов, Ст. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005.
3 Новаков, С. Социально-экономическое развитие болгарских и гагаузких сел Южной Бессарабии (1857 - 1918). Chişinău, 2004.
4 Дойнов, С. Цит съч., с. 164-211.
5 Челак, Е. Училищното дело и културно просветният живот на българските преселници в Бесарабия (1856-1878). С., 1999.
6 Дойнов, С. Българите в Украйна и Молдова…, с. 345.
7 Грек, И., Н. Червенков. Българите от Украйна и Молдова…, с. 119.
8 Нягулов, Бл. Бесарабските българи във “Велика Румъния”. – В: Българите в Северното Причерноморие. Т. 1, Велико Търново, 1992, с. 162 и сл.
9 Подробно за създаването и функционирането на българските национални райони вж.: Дихан, М. Българските национални райони в Украйна. Одеса, 2000, с. 42-56.
10 Калоянов, В. Българите в Таврия 1860 – 1939 г. С., 2005, с. 115-143.
11 Пак там, с. 121.
12 Хаджийски, М. Българи в Таврия. Велико Търново, 1992, с. 35-38.
13 За целите на Съюза и неговата структура вж.: Уставъ на Съюза на бесарабскитЂ българи. София, 1927.
14 Тодоров, П. България и съдбата на българите от Украйна и Молдова (1941-1945). – В: Българите в Северното Причерноморие. Т. 4, Велико Търново, 1995, с. 310; Тодоров, П., Бл. Нягулов. Българите от Украйна и Молдова (1941-1945). Документи и материали. Велико Търново, 1994.

Няма коментари: