Георгий Иванович Калинков

ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТА НА ГЕОРГИ КАЛИНКОВ
(1861 – 1925 г.)
Автор: Мария Забунова

Д-р Георги КалинковИзборът за изследване на тази личност не е случаен. Д-р Калинков е роден в същото населено място в Бесарабия, където съм родена и аз. Интересът към неговата личност обаче се появи, когато преди няколко години за него ми разказа уредникът на музея в с. Твардица (Молдова) Захари Язаджи. Нещо повече, той спомена някои факти от живота на Георги и брат му Петър, които са оповестени в текста по-долу. Също така той ми сподели, че когато активно се занимавал с издирване на материали, свързани с неговата работа, той често общувал с по-възрастни хора в селото. При един такъв разговор някаква възрастна жена (която е живеела в съседство със семейство Калинкови в Твардица) му е казала, че си спомня (макар и смътно, защото е била дете) как Георги Калинков заедно с една жена е посетил дома на родителите си. Дамата е била облечена в бяла разкошна рокля (сигурно този факт е спомогнал едно дете да запомни такова събитие), каквато рядко виждали през живота си постоянно заети с полска работа българи. Това е станало в началото на XX век...
* * *
Георги Калинков е от онези бесарабски българи, които се включват в изграждането на съвременна България след нейното освобождаване от Османската империя през 1878 г. Той се впуска активно в политическия живот на страната и е сред основателите на Демократическата партия в България, която “има шанса да привлече в редовете си личности, отличаващи се със своята ерудиция, с политическия си и личен морал, с чувството си за обществена отговорност, с поведение, белязано с рядка за времето политическа толерантност” .
Георги Калинков е потомък на български преселници в Бесарабия след Руско-турската война (1828–1829 г.). Роден е в село Твардица в рода на Стайкови. Завършва Кишиневската класическа гимназия, а след това продължава образованието си в щридическия универсиет на Новорусийския (Одеския) университет. След две години се премества в Женевския университет, където се дипломира като юрист. Практикува професията си, като работи няколко години като адвокат, но неговите стремежи е стигат до тук и той успява да защити дисертация за търговските дружества в университета в Брюксел и получава титлата „доктор по право”. След това Георги Калинков се завръща в София, където работи като адвокат в продължение на двадесет и пет години. Той се жени два пъти. С първата си съпруга Клавдия имат две деца – Мария и Иван-Васил, а с втората си съпруга Екатерина нямат деца . Освен че е известен сред тогавашната столична общественост, Георги Калинков става заможен човек. Притежава дом в центъра на София, а в съседство купува две отделни къщи за двете си деца. Притежава и фамилна вила в днешния курорт Боровец. Днес на мястото, където някога е бил домът на Г. Калинков в столицата, се намира софийското кметство.

Къщата на д-р Георги Калинков, София
Къщата на д-р Георги Калинков (ул. „11 август“ 4), 1909 г.


Политическата кариера на д-р Г. Калинков е също толкова значителна, колкото и професионалната. Четири пъти е избиран за общински съветник в Софийската община, а от юни 1908 г. е избран за депутат в XIV Обикновено народно събрание от листата на демократите, които формират самостоятелно правителство в началото на 1908 г. В края на депутатския му мандат той е предложен от министъра на външните работи и изповеданията Александър Малинов да оглави българската легация в Букурещ (Указ № 32 от 30 ноември 1910 г. цар Фердинанд) . На 23.XII.1910 г. Г. Калинков получава акредитивните си писма и заминава за Букурещ. Началото на мандата му като пълномощен министър в Румъния е белязано с падането на кабинета на Ион Братиану и съставянето на нов кабинет от П. Карп в края на 1910 г. и това забавя връчването на акредитивните писма на новия български посланик на румънския крал Карол I.


Д-р Георги Калинков като пълномощен министър в Букурещ

По-късно д-р Калинов ще напише книга за дипломатическата си дейност в северната ни съседка по време на един от най-трудните периоди в двустранните отношения между България и Румъния. Информация за работата на пълномощния министър в Букурещ се съхранява в Централния държавен архив в София – в личното му досие . Дипломатическите документи, свързани конкретно с дейността на пълномощния министър, са недостатъчни да се анализира в дълбочина неговата дипломатическа кариера, като съществена част от документите са на латински език, а друга част са шифровани телеграми. Въпреки това може да стигнем до извода, че д-р Г. Калинков успява да изгради добра политическа и дипломатическа кариера, за да се открои като виден български общественик и предприемач.

* * *

Д-р Г. Калинков е назначен за пълномощен министър в Букурещ, когато в европейските столици се обмислят комбинации за създаване на политически съюзи за предстоящата война, влязла в историята като Първа световна война. Балканите се превръщат във важен фактор по време на формирането на политическите (трансформирани във военни) съюзи. Самите балкански държави, обременени с решаването на националните си въпроси, се оказват доста уязвими и в хода на подготовката на световната война Балканите стават арена на две относително кратки войни (без това да омаловажава ужасите на войната!). По време на военните действия политиците са по-скоро наблюдатели, отколкото онези хора, от които зависи хода и изхода от войната. Тяхната активна роля се проявява преди и след самата война, като двата етапа са еднакво важни и съдбоносни за дадена нация и държава.
Д-р Г. Калинков оглавява българската легация (до 1909 г. е дипломатическо агентство) по време на един от най-активните и важни периоди за външната ни (най-вече балканската) политика: след като България става напълно независима държава през септември 1908 г., основният въпрос, стоящ пред външното министерство, е решаването на националния въпрос, който като казус стои на дневен ред пред всички правителства на балканските държави. Както е известно, обявяването на независимостта подтиква другите балкански страни да предложат ревизия на границите на полуострова. Една от страните – Румъния, претендира към българската територия на север от линията Русе – Варна. Настъпват дълги дни на противоречие и собствени аргументи както от страна на Румъния, така и от страна на България за оправдание на аспирациите към апетитната територия. Както беше споменато по-горе за този период в своята кариера и престоя си в Румъния Г. Калинков пише книга, която е издадена в София през 1917 г.
Книгата е написана във висок стил, но в същото време е приятна за четене. В предговора авторът накратко описва пристигането си в Букурещ и мотивите да издаде труда си. Г. Калинков публикува голяма част от дипломатическата кореспонденция между Министерството на външните работи и изповеданията и него като пълномощен министър, и обяснява това с факта, че отчасти тази кореспонденция вече е обнародван от Ив. Гешов, министър-председател на България. Също така извадки от нея се споменават по време на дебата в Народното събрание, но целта на д-р Калинков при публикуването й е най-вече да се хвърли “повече светлина за дипломацията в критичните за България години и поведението на Румъния спрямо България” . И, за да е издържано това юридически, д-р Калинков представя пред Анкетната парламентарна комисия съдържанието на повечето от документите, спомените и бележките.
В началото на книгата си Г. Калинков кратко описва някои дворци, местности. Прави анализ на парламентарния живот в страната, като използва за фон историческото минало на политическите партии в Румъния. Предоставената от него фактология за българо-румънските връзки е ценен източник за българските историци . Д-р Калинков показва добри познания за международната дипломация още от края на XIX век, което потвърждава убеждението, че е добре подготвен за политическото и дипломатическо поприще. Именно неговият дипломатически подход го предизвиква да обнародва откъси от своята кореспонденцията с външното министерство. Често в коментариите си по конкретни въпроси той критикува управляващите в София, особено по ключовите въпроси, като преговорите в Лондон след Балканската война през май 1913 г.
Както е известно, България и Румъния са изправени една срещу друга в Междусъюзническата война и това води към първата национална катастрофа за България. Преди самата война обаче великите сили и балканските страни правят опит да подтиснат разногласията между балканските държави след Балканската война, когато прекрояването на границите става неизбежно. Още по време на Балканската война напрежението между България и северната й съседка нараства, а по време на преговорите в Лондон се утвърждава. В Румъния се притесняват от разширяването на България и искат компенсация за това. Преговорите със северната съседка протичат изключително трудно: Румъния се стреми на всяка цена да реши въпроса в своя полза, а България – да отблъсне всякакви претенции към своята територия. Интересно и отчасти учудващо е становището на д-р Калинков, който критикува българската страна и най-вече министър-председателя Ив. Гешов за протакането на преговорите с Румъния. Мисията и ролята на българския пълномощен министър в Румъния е да защитава интересите на България, но наред с това той показва известно благоразположение към страната, в която е акредитиран. Например в една от своите телеграми до министър-председателя Гешов той опровергава твърденията на председателя на Народното събрание Ст. Данев, че върху него в Румъния е оказван натиск.
Чисто от човешка (а и от дипломатическа) гледна точка интерес представлява краят на дипломатическата мисия на д-р Калинков в Букурещ. България избира военния път за решаване на националния си въпрос и късно вечерта на 27 юни 1913 г. Г. Калинков информира министър-председателя, че на румънския пълномощен министър в София Гика е наредено да напусне българската столица. Г. Калинков пита дали и той да направи същото . Според него нито официална България, нито официална Румъния не искат неговото завръщане в София, но в Румъния опозиционната преса арогантно го призовава да напусне Букурещ, като го обвинява, че “вече не изпълнява политическа, а шпионска роля” . По молба на Г. Калинков руският посланик Н. Шебеко издейства от румънското правителство връщането на паспортите на личния състав на българската легация. Това става на 30 юни 1913 г. и на следващия ден цялата легация заминава за София. Грижата за имота и делата е поверено на руската легация. След като се завръща в столицата, д-р Калинков разбира, че Ст. Данев получава телеграмите му от Румъния, но тенденциозно ги оставя без отговор.
Д-р Г. Калинков остава в спомените на румънските политически лидери като добър човек и дипломат. Още докато е в Букурещ той разменя ноти с румънския министър на външните работи Т. Маиореско , от които ясно проличава, че румънският лидер се отнася с голямо уважение и почит към българския посланик, въпреки различните им политически убеждения и условия на междудържавен конфликт.
В книгата си д-р Г. Калинков описва събитията и след приключването на Междусъюзническата война. Той споменава и за това, че на няколко пъти лично той повдига въпроса за построяването на мост над река Дунав при Русе, но румънската страна не се интересува от това. Малко повече от четиридесет години след това мостът над река Дунав ще стане факт.
В епилога и приложението на книгата се съобщава за чуждите влияния в Румъния, дадено е кратко описание на някои личности, които вече не са между живите. Според автора й първоначално идеята е да се обнародва цялата кореспонденция между легацията в Букурещ и външно министерство по българо-румънския конфликт, но по технически и печатарски причини, както и поради много скъпия печат и липса на хартия, Г. Калинков е принуден да съкрати материала, с който разполага (около 300 документа). Надеждата му е, че тези документи ще излязат във втори том, което най-вероятно не се случва .
Един много интересен (поне за мен) факт е, че Г. Калинков посвещава труда си на брат си Петър Иванович Калинков, действителен статски съветник . По това време Петър Калинков се намира в Санкт-Петербург, но преди това живее и работи в България . Очевидно духовната връзка между двамата братя е силна и Георги посвещава труда си на по-големия брат от уважение и тъга, че двамата се виждат изключително рядко.

* * *

Един истински политик никога не се отказва от попрището си дори след личното разочарование в сферата си на дейност. Г. Калинков е разочарован от подхода на българските политици при решаването на междудържавни въпроси с Румъния и от отношението към самия него след започването на конфликта през лятото на 1913 г. Кариерата му обаче не стига до тук. След Първата световна война, когато страната е изпаднала в следвоенна криза, д-р Г. Калинков ръководи Столичния общински съвет (12.VIII.1918 – 5.IX.1920), когато столичните общински служби са разстроени и възпрепятствани да развият своите дейности .
Един друг интересен факт – вероятно д-р Георги Калинков е член на тайната масонска ложа в България. В един списък на масоните в страната до 1944 г., публикуван в интернет, присъства и името на д-р Г. Калинков под номер 389 .
За последните години от живота на д-р Г. Калинков няма достатъчно сведения. През 1925 г. сравнително млад, шестдесет и четири годишен, той умира от заболяване в София. Наследеното от съпругата му Екатерина имущество впоследствие е завещано на Самоковската община, а след време една част от него (къщата в столицата) става собственост на общината в София. Самата Екатерина, след смъртта на съпруга си, изгражда през 1928 г. в Самоков дом за възрастни хора, който съществува и днес и носи името „Екатерина и Георги Калинкови”.


Екатерина Калинкова


И макар днес дейността на Г. Калинков да не е широко известна в българското общество и сред неговите сънародници в Бесарабия, името му заслужено носи една от улиците в столичния район Красна поляна.

7 коментара:

Анонимен каза...

Браво 10+

Анонимен каза...

Много добра статия!Браво!

Анонимен каза...

Браво, землячке! Следя твоите статии и се гордея с теб. Давай в същия дух и успехи.

Анонимен каза...

Браво, Мария! Много интересна статия. Сигурно, си вложила доста труд за това изследване, евала!

Maria каза...

Благодаря на всички за вашата положетелна оценка! Искам да споделя с вас, че този текст нямаше да го има без подкрепата, която получих от уредника на музея в с. Твърдица Захари Язаджи. Този човек знае толкова много неща за жителите на Твърдица, че бих казала, че знае всичко за тях! Аз лично много му се възхищавам! Никога не ми е отказал да се срещнем и поговорим, да разгледаме музея, въпреки че има известни здравословни проблеми. Съвсем по приятелски той ми беше споделил (аз пък осъзнах, че това е голямата му болка), че събирал в продължение на много години с къртовски труд в архивите в Молдова, Русия и България информация за всички родове в Твърдица, цялата информация е подредена за печат, но...няма пари за издаване на книгата...жалка работа. Точно в такива моменти ми се иска да бъда поне малко богата, да,да, финансово, защото духовно съм!, за да подпомогна издаването поне на 100 бройки такъв труд - та това е миналото на цялото село и неговите не малко на брой жители!!! Какво ще стане с този труд, когато човекът си отиде, защото всички ще си отидем от този свят?! Е, това е то - огорчението в нашата работа...затова наистина ви благодаря за вашите топли думи, те са стимул да продължаваме да работим...

Николай Мирчев каза...

Вече прочетох част от материалите в сайта. Продължавам да се запознавам с всичко, което има в тях. Чудесен подход, много интересни хора, събития и факти. На всички, които са дали по зрънце, за да го има този сайт - Поклон!

Анонимен каза...

Много интересна и полезна за мен информация, особенно след като съвсем наскоро разбрах, че моя пра-пра-прадядо Георгий Калинков,
е бил кмет на София. Благодаря!