Българите от Твърдица, Молдова - част III

Русская версия »

През 1838 г. на мирския сход (народно събрание) твърдичаните, като истински християни, поставят въпроса за построяване на църква в селото. Не след дълго време, кишиневският митрополит Владимир дава съгласието си за строителство на църква и първият камък е поставен през 1839 г. от поп Паскал (Драгне Паскалев). През 1842 г. църквата била завършена, като мястото за построяването й не било избрано случайно - тя трябвало да се вижда от всички краища на селото.

Описаното по-горе попълвало ежедневието на хората. И независимо от трудностите, душевните рани в населението се заглаждали. То постепенно усвоило пустеещите до тогава земи. Механизмът бил задействан. В последствие, в условията на спокоен и безопасен живот, населението се увеличило, селото се разширявало и благоустроявало.

След загубата във войната с Турция от 1853-1856 г. и според клаузите на Парижкия мирен договор, Русия губи Бесарабия, която преминава към Румъния. Вероятно не цялата област минава под юрисдикцията на румънските управляващи, тъй като Твърдица и след договора остава в пределите на Руската Империя. По-късно, след войната от 1877-1878 г. и последвалия Берлински мирен договор (Русия вече е победителка) цялата Бесарабия се връща на Империята. В тази война вземат участие и българите емигранти от Бесарабия в частност и от Твърдица. В редовете на българското опълчение се сражавали твърдичаните Милан Папуров, Ст. попов, Вл. Паскалов, Хр. Кълев, Ив.Попов, Б. Боев, Н. Павлов. Те, заедно с руските войници, участвали в кръвопролитните боеве при Стара Загора, Шипка, Шейново. Българската миграция оказала голямо съдействие и непосредствена подкрепа за подготовката и осъществяването на българската национална революция през XIX век във всички нейни аспекти и проявления.

Намирайки се под руско управление, твърдичаните изказали недоволство от потискането и вземането на подкупи от страна на чиновници от Попечителния комитет. Българите от цяла Бесарабия отправяли молби към комитета за откриване на училище, издаване на вестник на български език и др., но исканията им не били удовлетворени от властите. Българите получили поддръжка от известния български революционер и борец за освобождението на България Любен Каравелов. На страниците на издадената от него през 1867 г. брошура "Руските българи и управляващия ги немецки комитет в Одеса" (става дума за Попечителския комитет), Каравелов излага трудностите, с които се сблъсква населението. За тях говори и Христо Ботев (възприема идеологията на Каравелов), който учителства за кратко време (1866-1869 г.) в намиращото се на 30 км. от Твърдица село Задунаевка.

През 1869 г. царското правителство прави някои отстъпки. В Комрат е открито Бесарабско-българско централно училище, в което българският език се въвежда като предмет. Някои твърдичани след завършването на местното училище в Твърдица продължавали обучението си там. С имперски указ от 1871 г. земята, след нейното купуване, ставала лична собственост. Това довело до по-голямо разслоение на обществото. Заможните селяни произвеждали продукция за пазара, което стимулирало търговските отношения. Едва след 1874 г. българите и съседите им гагаузи започнали да бъдат призовавани и на военна служба. За съжаление тези частични отстъпки не довели до подобряването на жизнения стандарт на населението. В началото на XX век разслоението в обществото се засилвало.


<< Част 2⇑ нагореЧаст 4 >>

2 коментара:

мария каза...

какво значи "След загубата във войната с Турция от 1853-1856 г. и според клаузите на Парижкия мирен договор, Русия губи Бесарабия, която преминава към Румъния."
нали именно с помощта на Русия българия спечели 5-вековната война с турция. какво е загубила русия? има някъква грешка

Administrator каза...

1853—1856 - това е така наречената "Кримска война", една от няколкото войни между Русия и Турция. Русия губи в тази война. А що се отнася до освободителната за България война, това става по време на следващата Руско-турска война през 1877-1878.